Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— А аз какво ще правя, господин Прайс?

— Можеш и сам да се досетиш. Защо ти дадох шибаната лопата?

Момчето се стъписа от нехайната употреба на тази забранена дума. Не можеше да се досети какво ще върши, но не зададе повече въпроси.

Тунелът беше кръгъл, извити стоманени подпори подсилваха тавана. По дължината му имаше тръба, вероятно водопроводна. Всяка нощ коридорите се пръскаха, за да слегне въглищният прах. Той не просто увреждаше дробовете на работниците — ако беше само това, собствениците от „Селтик Минерълс“ вероятно нямаше да ги е грижа, — но носеше и риск от пожар. Пръскачната система обаче не вършеше добра работа. Тате смяташе, че е нужна тръба с диаметър шест инча, но не бе успял да убеди Пърсивал Джоунс да даде нужните пари.

След около четвърт миля завиха в перпендикулярен тунел, който постепенно се изкачваше — по-стар и по-малък от предишния. Вместо стоманени пръстени таванът се подпираше от дървени греди. Прайс навеждаше глава на местата, където покривът беше твърде нисък. На всеки трийсетина ярда подминаваха работни места, където миньорите вече копаеха въглища.

Били дочу тътен и Прайс рече:

— В дупката.

— Какво? — Били погледна надолу. Дупки имаше по улиците на града, но на пода не се виждаше нищо друго освен релсите, по които се движеха количките. Вдигна очи и съзря пони, което топуркаше бързо надолу по наклонения коридор. Дърпаше цяла композиция въглищни колички.

— В дупката! — извика Прайс.

Били все така не разбираше какво се иска от него, но виждаше, че тунелът едва побира количките — щяха да го смачкат. Прайс сякаш пристъпи в стената и изчезна.

Били хвърли лопатата, обърна се и се затича обратно, откъдето беше дошъл. Опита се да изпревари понито, но то се движеше изненадващо бързо. Видя ниша в стената, която продължаваше до тавана. По пътя насам бе видял такива ниши на всеки двадесет и пет ярда, но не им беше обърнал внимание. Явно това имаше предвид Прайс. Хвърли се в нишата и количките го подминаха с грохот.

Когато изчезнаха, Били излезе от нишата, дишайки тежко.

Прайс се престори на ядосан, но се усмихваше.

— Ще трябва да си по-нащрек отсега нататък. Иначе ще си умреш тук — като брат си.

Били установи, че повечето мъже обичат да се заяждат с невежеството на момчетата. Реши да е различен, когато порасне.

Вдигна лопатата си, която беше невредима.

— Късметлия — отбеляза Прайс. — Ако се беше счупила, трябваше да плащаш за нова.

Те продължиха и скоро навлязоха там, където въглищата бяха свършили и нямаше хора. Беше по-сухо и дебел слой въглищен прах покриваше земята. Завиха няколко пъти и Били загуби ориентация.

Стигнаха до мръсна стара количка, която блокираше тунела.

— Тук трябва да се почисти — каза Прайс. За пръв път си правеше труда да обясни нещо и Били имаше усещането, че той лъже. — Задачата ти е да натрупаш мръсотията в количката.

Били се огледа. Докъдето стигаше мъждивата светлина на лампата му, прахът беше дълбок цяла стъпка и момчето предположи, че има още много. Цяла седмица можеше да копае, без да си проличи. И какъв беше смисълът? Залежите тук бяха свършили. Момчето обаче не зададе нито един въпрос. Сигурно беше някакво изпитание.

— Ще се върна скоро да те нагледам. — Прайс пое обратно по стъпките си и остави Били сам.

Не очакваше това. Предполагаше, че ще работи с по-старите миньори и ще се учи от тях. Но пък трябваше да прави каквото му се казва.

Откачи лампата от колана си и се огледа за място, където да я постави. Не намери такова. Остави я на пода, но там не му вършеше почти никаква работа. Спомни си пироните, които тате му беше дал. Ето за какво се използваха. С опакото на лопатата си заби един в дървената греда до себе си и овеси лампата на нея. По-добре.

Ръбът на количката стигаше до гърдите на възрастен мъж, но на Били му беше над раменете и половината прах изпадаше от лопатата, докато я вдигне достатъчно високо. Успя обаче да приспособи движенията си така, че това да не се случва. След няколко минути го обля пот и той се сети за какво е вторият пирон. Заби го в друга греда и окачи ризата и панталоните си.

След известно време усети, че някой го наблюдава. С крайчеца на окото си мярна смътно очертана, неподвижна фигура, която се взираше в него.

— О, Боже! — изписка той и се обърна с лице към силуета.

Оказа се Прайс.

— Забравих да ти проверя лампата. — Взе я от пирона и направи нещо с нея. — Не ми харесва. Ще ти оставя моята. — Окачи другата и изчезна.