Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Противен беше, но поне изглеждаше загрижен за безопасността на Били.

Били заработи отново. Не след дълго го заболяха ръцете и краката. Рече си, че е свикнал да работи с лопата. Тате държеше прасе в малкото бунище зад къщата и Били чистеше кочината му веднъж седмично. Това обаче не му отнемаше повече от петнайсет минути. Щеше ли да издържи цял ден?

Под праха имаше скали и глина. Скоро успя да разчисти четири квадратни фута, колкото беше широк тунелът. Мръсотията едва покриваше дъното на количката, но момчето беше изтощено.

Опита се да приближи количката до себе си, за да не се разхожда всеки път с пълната лопата, но колелетата й бяха клеясали и не помръдваха.

Без часовник не можеше да каже колко време е изминало. Заработи по-бавно, за да пести сили.

Тогава лампата угасна.

Първо премигна и той угрижено погледна към лампата на стената. Знаеше, че пламъкът ще се удължи, ако има газ гризу. Не видя такова нещо и се поуспокои. И тогава пламъкът угасна.

Не беше виждал подобен мрак. Нищо не виждаше — нито просветляване, нито потъмняване. Вдигна лопатата пред лицето си и я задържа току под носа си, без да я види. Сигурно това е да си сляп.

Той застина. Какво да прави сега? Трябваше да отнесе лампата до станцията — но и на светло не би се оправил из тунелите. Щеше да се лута часове из тъмнината. Нямаше представа колко мили са дълги изоставените части на мината, а не искаше и мъжете да пращат спасителни екипи за него.

Просто трябваше да чака Прайс. Заместникът рече, че ще се върне „след малко“. Това можеше да значи няколко минути или час, или повече. Били подозираше, че по-скоро ще почака доста. Не можеше да не го е планирал. Лампата нямаше как да угасне, а и тук почти нямаше течение. Прайс беше сменил лампата на Били и беше оставил такава, в която маслото е било на свършване.

Обзе го самосъжаление, очите му се насълзиха. Какво бе сторил, за да заслужи това? После се стегна. Пак го изпитваха, като в клетката. Щеше да им покаже, че е достатъчно корав.

Реши, че ще продължи да работи и на тъмно. Той се раздвижи, свали лопатата и загреба. Когато я вдигна, усети, че е пълна. Обърна се, направи две крачки и я вдигна, само че не прецени височината на количката. Лопатата издрънча в стената й и тутакси олекна, когато съдържанието й се изсипа на земята.

Щеше да свикне. Опита отново, вдигайки лопатата по-високо. Когато я изпразни, я отпусна и чу как дървената дръжка почуква в ръба на отвора. Така беше по-добре.

Докато работеше, взе да се отдалечава от количката и на няколко пъти отново пропусна, докато не започна да брои на глас крачките си. Влезе в ритъм и успя да продължи, макар мускулите да го боляха.

Щом движенията му станаха автоматични, умът му се зарея, а това не беше добре. Взе да се чуди колко нататък продължава тунелът и кога е изоставен. Замисли се за земята над главата си, дебела половин миля, чиято тежест тези стари дървени подпори носеха. Спомни си брат си Уесли и другите мъже, загинали тук. Духовете им, разбира се, не бяха тук. Уесли беше с Иисус. Другите също. Ако не с Иисус, то другаде, но не и тук.

Започна да се страхува и реши, че е направил грешка с тия мисли за призраци. Огладня. Време ли беше за закуска? Не знаеше, ала така или иначе щеше да хапне сега. Добра се до мястото, където беше окачил дрехите си, и затършува по земята отдолу. Намери бутилката и тенекиената кутия.

Опря гръб на стената и отпи дълга глътка от сладкия студен чай. Докато ядеше хляба си, чу слаб шум. Надяваше се да е проскърцването на ботушите на Рис Прайс, но това беше неоправдан оптимизъм. Познаваше този звук: плъхове.

Били не се боеше. Канавките край всяка улица в Абъроуен гъмжаха от плъхове. Ала в мрака те бяха по-нахални и след миг един претича по голите му нозе. Били взе хляба в лявата ръка, грабна лопатата и замахна. Не успя даже да ги сплаши. Отново усети ситните им крачка върху кожата си. Сега един опита да се покатери по ръката му. Явно надушваха храната. Цвърченето се усили и момчето се зачуди дали са много.

Изправи се и натъпка остатъка от хляба в устата си. Пийна още чай и изяде и кейка. Беше вкусен, пълен със сушени плодове и бадеми, ала по крака му притича плъх и го принуди да изгълта сладкиша набързо.

Плъховете сякаш разбраха, че храната я няма, понеже цвърченето утихна и след това спря съвсем.

Храната повъзстанови силите на Били и той се върна към работата, но усещаше пареща болка в гърба. Продължи по-бавно и често си почиваше.

За да поддържа настроение, си повтаряше, че сигурно е по-късно, отколкото му се струва. Може би вече беше обед. Някой щеше да го прибере в края на смяната. Отговорникът по лампите проверяваше бройката, така че винаги знаеха, ако някой не се е върнал. Но Прайс беше взел лампата на Били и я беше заменил с друга. Да не би намерението му да беше да остави момчето долу цяла нощ?