Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Петното им посочи изхода с глава.

— Вън — рече и ги последва. — Ето там чакайте господин Прайс.

Били и Томи излязоха и се облегнаха на стената край вратата.

— Да можех само да го бухна в търбуха тоя Наполеон — каза Томи. — Капиталистическо копеле.

— Мда — съгласи се Били, макар да нямаше желание да буха когото и да било.

Рис Прайс се появи след минута. Като всички заместници носеше филцова шапка с тясна периферия, по-скъпа от капата на обикновен миньор, но по-евтина от бомбе. От джоба на жилетката му се подаваха тетрадка и молив, в ръка държеше дървен метър. Тъмна четина покриваше бузите му, а между предните му зъби имаше разстояние. Били знаеше, че е умен, но и лукав.

— Добро утро, господин Прайс — поздрави го момчето.

Прайс го изгледа подозрително.

— Че откъде-накъде ще ми пожелаваш добро утро, Били Двойния?

— Господин Морган каза да слезем с Вас в мината.

— Тъй ли е казал? — Прайс имаше навика да стрелка с очи всичко наоколо, че и зад себе си, сякаш очакваше нападение от засада.

— Ще я видим тая работа. — Премести поглед към колелото, което вдигаше въжето, все едно очакваше обяснение от него. — Нямам време за момченца — заяви той и си влезе в кантората.

— Дано намерим някой друг да ни свали — въздъхна Били. — Мрази семейството ми, защото сестра ми не иска да излезе с него.

— Сестра ти си мисли, че е твърде добра за мъжете от Абъроуен — отвърна Томи, явно повтаряйки нечии чужди думи.

— Ами тя е — настоя Били.

Прайс излезе.

— Добре, хайде насам — каза той и бързо се отдалечи.

Момчетата го последваха в стаята с фенерите. Отговорникът връчи на Били една лъскава месингова лампа и той я закачи за колана си, както правеха мъжете.

В училище ги бяха учили за миньорските лампи. Една от опасностите във въгледобива беше метанът, запалим газ, който се процеждаше от въглищните слоеве. Наричаха го газ гризу. Той предизвикваше всички експлозии под земята. Мините в Уелс бяха печално известни с изобилието на газ гризу. Лампата беше хитро замислена да не го възпламенява. Всъщност пламъкът й се удължаваше при наличието на газ и така служеше за предупреждение, понеже метанът няма мирис.

Ако лампата угаснеше, миньорът нямаше как да я запали сам. Кибритът беше забранен под земята, а лампата се заключваше, така че никой да не нарушава правилото. Угасналата лампа трябваше да се занесе до пункт за презареждане, обикновено в дъното на шахтата, близо до входа. Предотвратяването на експлозиите си заслужаваше тази разходка от една-две мили.

В училище казваха на момчетата, че тези лампи са един от начините собствениците на мините да проявят загриженост за работниците си.

— Ще речеш, че шефовете нямат изгода от това да предотвратяват авариите, при които работата прекъсва и тунелите се срутват — казваше тате.

Щом взеха лампите, миньорите се наредиха на опашка за клетката. Таблото за съобщения беше умно разположено отстрани на опашката. Имаше ръкописни или нескопосно отпечатани обяви за тренировка по крикет, състезание по хвърляне на стрелички, загубено джобно ножче, рецитал на мъжкия хор на Абъроуен и лекция в Обществената библиотека на тема „Карл Маркс и историческият материализъм.“ Заместник-управителите обаче не трябваше да чакат, затова Прайс си проправи път към предната част на опашката, а момчетата го следваха по петите.

Като повечето мини, Абъроуен имаше две шахти с вентилатори — по едната въздухът влизаше в мината, през другата излизаше. Собствениците често наричаха такива шахти със странни имена — тези се казваха Пирам и Тисба. Пирам бе отводната шахта и Били усещаше потока топъл въздух отдолу.

Миналата година двете момчета решиха да погледнат надолу в Пирам. В Светли понеделник, когато никой не работеше, те се промъкнаха покрай пазача и се прокраднаха през бунището в мината, прескачайки оградата. Клетката почти покриваше отвора, но не съвсем. Томи и Били лежаха по корем и се взираха в глъбините, омагьосани и ужасени. Стомахът на Били се обърна. Чернотата изглеждаше бездънна. Изпита тръпка — отчасти радост, че нямаше да слезе там, отчасти страх, че някой ден ще трябва. Хвърли камък и двамата слушаха как отеква по тухлената облицовка на шахтата. Почти непоносимо дълго след това го чуха да плясва в локвата на дъното.

Сега, година по-късно, му предстоеше да последва пътя на този камък.

Напомни си да не се държи като страхливец, а като мъж, ако и да не се чувстваше такъв. Най-лошо би било, ако се изложи. По-лошо дори от смъртта.