Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Мама рече:

— Когато ми донесеш първата надница, ще ти сложа и парче варен бекон.

В началото заплатата на Били нямаше да е голяма, но и тя щеше да е в помощ на семейството. Той се чудеше колко джобни пари ще му позволява мама и дали ще стигат, за да спести за колело — искаше колело повече от всичко на света.

Тате попита Етел:

— Как вървят нещата при големците?

— Добре, спокойно. Графът и княгинята са в Лондон за коронацията. — Етел хвърли око на часовника върху камината. — Скоро ще станат от сън — трябва рано да стигнат до Абатството. На нея няма да й се хареса — не е свикнала да се събужда рано, — но няма как да закъснее за краля.

Съпругата на графа, Беа, беше велика руска княгиня.

— Ще искат да заемат местата най-отпред, за да гледат спектакъла — отвърна баща й.

— О, не, човек не може да сяда където си ще — поправи го Етел. — Специално са измайсторили шест хиляди махагонови стола, с името на всеки гост, изписано със златни букви на облегалката.

Дядо се намеси:

— На това му се вика прахосничество! Какво ще правят с тях после?

— Не зная. Може да си ги приберат за спомен.

— Кажи им, че и ние искаме — сухо отбеляза тате. — Само петима сме, а майка ти няма къде да седне. Трябват ни столове.

Почнеше ли да се шегува така, тате всъщност беше ядосан. Етел подскочи.

— О, съжалявам, мамо, не помислих.

— Стой си, твърде съм заета, за да сядам — успокои я мама.

Удари пет часът.

— По-добре да си там рано, Били, мойто момче. Почни както би искал да продължиш — каза тате.

Били с неохота се изправи и взе кутийката си.

Етел го целуна още веднъж, а дядо стисна ръката му. Тате му връчи два шестинчови пирона, ръждясали и малко криви.

— Сложи си ги в джоба на панталоните.

— Защо?

— Ще видиш — усмихна се тате.

Мама подаде на Били бутилка с винтова капачка с четвъртинка студен чай с мляко и захар.

— И помни, Били, Иисус е винаги с теб, дори в шахтата.

— Да, мамо.

Видя насълзените й очи и се извърна, за да не заплаче и той. Взе шапката си от закачалката.

— Ами, довиждане — рече той, сякаш просто отиваше на училище. Излезе.

Досега лятото беше горещо и слънчево, но този ден небето се мръщеше и май се канеше да вали. Томи чакаше, подпрян на стената на къщата.

— А, ей те, Били.

— Ей те, Томи.

Поеха по улицата рамо до рамо.

От училище Били знаеше, че Абъроуен някога е бил малък пазарен градец, където фермерите от околните хълмове са продавали стоката си. От горния край на улица „Уелингтън“ се виждаше старото тържище, с отворените кошари за говеда, сградата, където се продаваше вълна, и англиканската църква — всички от едната страна на река Оуен, която всъщност не беше много по-голяма от ручей. Сега железопътната линия, която свършваше при шахтите, прорязваше града като рана. По склоновете се редяха миньорските къщи, построени от сив камък и покрити с тъмен уелски аспид. Улиците се виеха по очертанието на планината. По-къси улички ги пресичаха и се спускаха стремглаво към дъното на долината.

— С кого мислиш, че ще те сложат да работиш? — попита Томи.

Били сви рамене. Обикновено придаваха новите момчета към някой от заместник-управителите на мината.

— Няма как да знам.

— Дано ме сложат в конюшните. — Томи обичаше конете. В мината живееха петдесетина понита. Теглеха напълнените от въглекопачите колички по релсите. — Ти какво искаш да работиш?

Били се надяваше да не го натоварят с повече, отколкото детското му тяло можеше да понесе, но не искаше да си го признае.

— Да смазвам количките — отвърна той.

— Защо?

— Изглежда лесно.

Подминаха училището, където до вчера бяха учили — викторианска сграда със заострени като на църква прозорци. Построено беше от рода Фицхърбърт, както главният учител никога не се уморяваше да напомня. Графът все още назначаваше лично преподавателите и решаваше каква да е учебната програма. На стените висяха картини с героични военни сюжети, а величието на Британия беше една от основните теми. В уроците по вероучение, с които започваше всеки ден, се преподаваха суровите англикански доктрини, макар почти всички деца да не бяха от англикански семейства. Училището си имаше настоятелство, където членуваше и тате, но то нямаше никаква реална власт и можеше само да съветва. Тате казваше, че графът се държи все едно училището е негово.

През последната година преподаваха на Били и Томи основите на миньорството, а на момичетата — шиене и готварство. Били с изненада беше открил, че земята под нозете му се състои от много различни пластове, като сандвич. „Въглищен слой“ беше един такъв пласт — момчето цял живот слушаше словосъчетанието, без да го разбира. Узна още, че въглищата са всъщност мъртви листа и друга растителна материя, напластявана хиляди и хиляди години под тежестта на земята отгоре. Томи, чийто баща беше атеист, казваше, че това доказва неистинността на Библията, но таткото на Били отвръщаше, че това е само едно възможно тълкувание.