Кен Фоллетт: Крахът на титаните

На мама не й беше забавно. Носеше стара кафява вълнена рокля с кръпки на лактите и петна под мишниците.

— Ако имах двеста и петдесет гвинеи, щях да изглеждам по-добре от лейди Даяна Пос…на — не без огорчение отбеляза тя.

— Тъй си е — рече дядо. — Кара винаги си е била хубавица като майка си. — Името на мама беше Кара. Дядо се обърна към Били.

— Баба ти беше италианка. Мария Фероне. — Били знаеше, но дядо обичаше да суче все едни и същи истории. — Оттам майка ти има тая разкошна черна коса и очи. Сестра ти и тя. Баба ти, най-хубавото момиче в Кардиф — и аз я взех! — Внезапно помръкна и продума тихо: — Ех, хубави дни…

Тате се понамръщи — подобни приказки приближаваха разговора до плътските страсти — но мама се разведри от комплиментите.

— О, да. Мен и сестрите ми ни смятаха за красавици. Бихме показали на онова херцогче какво е хубаво момиче, ако имахме пари за коприна и дантели.

Били с изненада осъзна, че никога не беше възприемал майка си нито като красавица, нито като обратното, макар че в неделите, когато се обличаше за седенките в параклиса, тя изглеждаше впечатляващо, особено с шапка. Може би е била красива някога, но му беше трудно да си го представи.

— И туй да знаеш — продължи дядо — в семейството на баба ти бяха все умници. Шуреят ми беше миньор, но се измъкна от тая работа и отвори кафене в Тенби. Това е животът — морски ветрец, а ти по цял ден правиш кафе и си броиш парите.

Тате зачете друга новина.

— Като част от подготовката за коронацията, от Бъкингамския дворец са издали наръчник с инструкции за събитието, дълъг двеста и дванайсет страници. — Пак подаде очи над вестника.

— Това да им го кажеш днес в шахтата, Били. Хората ще си отдъхнат, като чуят, че всичко е организирано добре.

Били не се вълнуваше особено от аристокрацията. Харесваха му приключенските истории, които вестникът често печаташе и в които се разказваше за яки, образовани в частни училища мъжаги, които залавяха немски шпиони. Според тези истории шпионите бяха навсякъде, въпреки че за нещастие явно бяха пропуснали Абъроуен.

Момчето се изправи.

— Ще се поразходя по улицата — обяви той и излезе през предния вход. „Ще се поразходя по улицата“ бе кодът, с който някой от семейството казваше, че ще ходи до тоалетните, които се намираха през половината улица. Около дълбоката дупка беше вдигната ниска тухлена къщурка с ламаринен покрив. Имаше две отделения, за мъже и за жени. Седалките бяха двойни, така че човек винаги влизаше с някого другиго. Никой не знаеше защо строителите са избрали такова решение, но всички се опитваха да се възползват максимално от него. Мъжете зяпаха втренчено напред и не продумваха, но както Били дочуваше, жените често обменяха клюки. Миризмата бе задушаваща дори за онези, които я търпяха всеки ден. Той винаги се мъчеше да диша колкото е възможно по-малко вътре и често излизаше почти в несвяст. Мъж на име Дай Лайньо периодично изгребваше дупката.

Когато Били се върна, с радост видя, че сестра му Етел седи на масата.

— Честит рожден ден, Били! — извика тя. — Трябваше да дойда да те целуна преди да слезеш в мината.

Етел беше на осемнадесет и Били ясно виждаше, че е красива. Имаше непокорни махагонови къдрици и дяволит блясък в тъмните очи. Може би мама е изглеждала така някога. Черната й рокля и бялото боне на домашна прислужница само ласкаеха външността й.

Били обожаваше Етел. Освен хубава, тя беше забавна, умна и смела, а понякога спореше дори и с тате. Обясняваше на Били неща, които другите отказваха да му споделят, например тая месечна случка, наричана от жените „проклятието“, или какво точно беше непристойното поведение, заради което англиканският викарий трябваше бързо да напусне града. Сестра му беше най-добрата ученичка от първия до последния си клас и есето й „Моят град или село“ спечели първата награда в конкурса на вестника Саут Уелс Ехо . Наградата беше екземпляр от Атлас на света на Касел.

Тя целуна Били по бузата.

— Казах на домоуправителката — госпожа Джевънс, че ни свършва ваксата и че трябва да взема още от града. — Етел живееше и работеше в Тай Гуин, огромния дом на граф Фицхърбърт, една миля нагоре по планината. Подаде на Били нещо, увито в чист парцал. — Откраднах парченце кейк за теб.

— О, благодаря ти, Ет! — Били обичаше кейк.

— Да ти го сложа ли в кутийката? — попита майка му.

— Да, благодаря.

Мама извади от долапа тенекиена кутия и прибра кейка вътре. Отряза още две филии хляб, намаза ги със сланина и ги поръси със сол. Всички миньори си имаха такива кутийки. Ако носеха храната си в платнени кърпи, мишките щяха да я изгризат преди сутрешната почивка.