Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Виждаше решетката, която сега запечатваше отвора на шахтата. Под нея имаше празнота, тъй като клетката тепърва се изкачваше. От другата страна на шахтата парният механизъм движеше огромното колело над тях, което навиваше кабела. Машината изпускаше струйки пара. Кабелите скърцаха. Носеше се миризма на гореща смазка.

Празната клетка издрънча зад решетката и операторът я отмести. Рис Прайс пристъпи вътре заедно с момчетата. Последваха ги още тринадесет други миньори — клетката побираше шестнадесет човека. Операторът отново затвори решетката.

Стояха на място. Били се чувстваше уязвим. Подът беше сигурен, но той можеше без усилия да се провре през прътите на клетката. Тя висеше на стоманено въже, но и то не беше съвършено безопасно. Всички знаеха за инцидента в Търпентуис през 1902 г., когато въжето се скъсало и осмина мъже полетели надолу към смъртта си.

Били кимна на този до него — Хари Мазния Хюит, пъпчив момък, само три години по-голям от него, но с цял фут по-висок. Били помнеше Хари от училище — три поредни години го късаха на изпита за десетгодишни, докато накрая не порасна достатъчно, за да започне работа.

Звънна камбана — операторът на дъното на шахтата беше затворил решетката от своята страна. Колегата му натисна ръчка и се чу друг сигнал. Парният двигател изсъска и нещо избумтя.

Клетката пропадна в нищото.

Били знаеше, че ще пада така известно време и след това ще забави до безопасна скорост. Никаква подготовка обаче не беше достатъчна, за да го предпази от кошмарното усещане, че пропада в недрата на земята. Краката му се отлепиха от пода. Той изпищя. Не можеше да се сдържи.

Всички се изсмяха. Знаеха, че му е за пръв път и чакаха тази реакция. Със закъснение момчето видя, че се държат за металните пръти, за да не полетят. Нищо от това не го успокои. Спря писъците си, като стисна здраво зъби.

Най-сетне спирачката се включи. Краката на Били отново докоснаха пода. Той се хвана здраво за един от прътите и се помъчи да овладее треперенето си. След минута се почувства наранен почти до сълзи и забрави за страха си. Погледна към хилещия се Хари Хюит и надвика шума:

— Да си затваряш устата, тъпанар дрислив.

Мазния в миг се разяри, но другите мъже само се разсмяха още по-силно. На Били щеше да му се наложи да се извини на Иисус за грубите думи, обаче след тях не се чувстваше вече толкова глупав.

Забеляза колко блед е Томи. И той ли пищя? Боеше се да не получи отрицателен отговор и затова не попита.

Клетката спря, решетката пред нея се отмести и Били и Томи влязоха в мината с разтреперани колене.

Беше сумрачно. Лампите на миньорите светеха по-бледо от парафиновите на стените у дома. Дъното на шахтата тъмнееше като безлунна нощ. „Може би нямаха нужда да виждат добре, за да копаят въглища“, помисли си Били. Прецапа някаква локва — водата и калта бяха навред, слабо лъщяха на лампите. В устата си усещаше странен вкус — въглищен прах насищаше въздуха. Наистина ли дишаха това по цял ден? Сигурно затова миньорите кашляха и плюеха постоянно.

Четирима мъже чакаха да се качат горе с клетката. Всеки носеше кожена торба — бяха пожарникари. Всяка сутрин преди началото на работния ден пожарникарите проверяваха за газ. Ако концентрацията му се окажеше неприемливо висока, миньорите трябваше да чакат, докато вентилаторите разсеят газа.

Наблизо се виждаше ред кошари за понитата, а отворена врата водеше до яркоосветена стая с бюро, вероятно на заместниците. Мъжете се пръснаха по четирите тунела, които се разклоняваха от дъното на шахтата. Тези тунели се наричаха забои и водеха към местата, където се добиваха въглищата.

Прайс ги заведе до една барака и я отключи. Вътре държаха инструментите. Избра две лопати, даде ги на момчетата и заключи катинара.

Упътиха се към конюшните. Един мъж само по къси гащи и ботуши ринеше мръсна слама от една от кошарите и я хвърляше в количка. По мускулестия му гръб се стичаше под. Прайс му рече:

— Искаш ли едно от момчетата да ти помогне?

Мъжът се обърна и Били позна Дай Коняря, старейшина в параклиса „Витезда“. Дай се направи, че не познава Били.

— Не ща малкия — отсече той.

— Добре — каза Прайс. — Другият е Томи Грифитс. Взимай го.

Томи изглеждаше доволен. Получи каквото искаше. Въпреки че щеше просто да рине тор, работеше в конюшните.

— Хайде, Били Двойния — подкани го Прайс и влезе в един от четирите тунела.

Били нарами лопатата и го последва. Сега, когато Томи не беше с него, той се тревожеше повече. Искаше му се да рине тор редом с приятеля си.