Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Нямаше как. Тате щеше да вдигне скандал до небето. Шефовете ги беше страх от него — Пърсивал Джоунс кажи-речи си беше признал. Рано или късно някой със сигурност щеше да го потърси.

Но когато пак огладня, нямаше съмнение, че бяха минали още много часове. Сериозно започна да се плаши и този път не можа да се отърси от чувството. Мракът го плашеше. Ако виждаше, щеше да понесе чакането. А сега имаше чувството, че полудява. Загубил беше ориентация и колчем се отдалечеше от количката, очакваше да се забие в стената. По-рано се притесняваше да не заплаче. Сега едва се удържаше да не запищи.

После си спомни казаното от мама: „Иисус е винаги с теб, дори в шахтата.“ Тогава си беше помислил, че просто му казва да се държи добре. Сега осъзна, че думите й са били по-мъдри. Разбира се, че Иисус беше с него. Той беше навсякъде. Мракът нямаше значение, изминалото време — също. Някой се грижеше за Били.

За да си припомни това, той запя един химн. Не харесваше все още разтреперания си глас, но нямаше кой да го чуе. Затова пееше, колкото му глас държи. Когато приключи и ужасът започна да се връща, той си представи как Иисус стои от другата страна на количката и как обрамченият му с брада лик го гледа състрадателно.

Били изпя още един химн. Загребваше и крачеше в такт с музиката. Повечето химни бяха енергични. От време на време отново го обземаше страхът, че е забравен, че смяната е свършила и е сам. Тогава си припомняше облечената в роба фигура, застанала до него в тъмното.

Знаеше много химни. Ходеше в параклиса „Витезда“ по три пъти всяка неделя, още откак беше достатъчно голям, за да седи мирен. Книгите с химни бяха скъпи, а и не всички от паството можеха да четат, затова песните се учеха наизуст.

След дванайсет химна той прецени, че е минал час. Беше ли дошъл краят на смяната? Изпя още дванайсет. След това трудно следеше времето. Пееше любимите си по два пъти. Работеше все по-бавно.

Тъкмо пееше И от гроба той се вдигна с пълно гърло, когато видя светлинка. Движенията вече бяха толкова несъзнателни, че той не спря, а пренесе още една пълна лопата, докато светлината се засилваше. Когато песента свърши, Били се подпря на лопатата си. Рис Прайс стоеше пред него и го наблюдаваше, с висяща от колана лампа и странно изражение на затъмненото от сянка лице.

Момчето не си позволи да почувства облекчение. Нямаше да покаже пред Прайс какво изпитва. Обу си панталоните, облече ризата, взе угасналата лампа от пирона и я овеси на колана си.

Прайс го попита:

— Какво се е случило с лампата ти?

— Знаеш какво — отвърна Били, а гласът му прозвуча странно пораснал.

Прайс се обърна и тръгна обратно по тунела.

Били се поколеба. От другата страна на количката се мярна брадато лице и бледа роба, но фигурата изчезна като някакъв помисъл.

— Благодаря — рече момчето на празния тунел.

Докато следваше Прайс, краката го боляха тъй, сякаш щеше да падне, но и от това му бе все едно. Отново виждаше, а смяната беше свършила. Скоро щеше да се прибере у дома и да полегне.

Стигнаха до клетката и се качиха заедно с тълпа чернолики миньори. Томи Грифитс го нямаше, но Мазния Хюит беше там. Докато чакаха сигнала отгоре, Били забеляза, че го гледат лукаво ухилени.

Хюит попита:

— Как мина, викаш, първият ти ден, Били Двойния?

— Добре, благодаря — каза Били.

Изражението на Хюит беше злорадо — несъмнено си спомняше „тъпанар дрислив“. Продължи:

— Без проблеми?

Били се запъна. Явно знаеха нещо. Искаше да разберат, че не се е поддал на страха.

— Лампата ми угасна. — С усилие владееше гласа си и с усилие се удържаше да не гледа към Прайс. По-мъжествено щеше да е да не го обвинява. — Беше ми малко трудно да копая на тъмно цял ден.

И това бе меко казано. Можеха да си помислят, че не му е било кой знае колко мъчително, но по-добре това, отколкото да си признае страха.

Един от по-възрастните се обади. Беше Джон Джоунс Магазинера, наречен така, защото съпругата му въртеше смесен магазин в една от стаите на дома им.

— Цял ден? — почуди се той.

— Да — отвърна Били.

Джон Джоунс се обърна към Прайс:

— Мръснико, трябваше да е само за час.

Значи така. Всички знаеха какво се е случило и като че правеха същото с всички новаци. Прайс обаче беше влошил нещата.

Мазния Хюит се хилеше.

— Не те ли беше страх, Били, сам-самичък в тъмното?

Били помисли какво да отговори. Всички го гледаха и чакаха. Шеговитите им усмивки ги нямаше, наместо това всички изглеждаха позасрамени. Реши да е прям.