Кен Фоллетт - Крахът на титаните

На уелски Тай Гуин значеше „Бял дом“, но името беше станало иронично. Както всичко друго в тази част на света, сградата бе покрита от пласт въглищен прах, а някога белите каменни блокове бяха тъмносиви и мацаха полите на дамите, които невнимателно забърсваха стените.

При все това сградата беше великолепна и изпълни Фиц с гордост, докато колата пърпореше по алеята. Най-голямата частна постройка в Уелс, Тай Гуин имаше двеста стаи. Като деца двамата със сестра му Мод изброиха прозорците и стигнаха до петстотин двадесет и три. Зданието беше построено от дядо му. Трите етажа бяха разположени в хармоничен порядък. Прозорците на първия етаж бяха високи и пропускаха много светлина в големите приемни. Над тях се намираха десетките стаи за гости, а на мансардата — безбройните спалнички на прислугата, които се виждаха през дългите редове капандури на стръмните покриви.

Петдесетте акра градини бяха радостта на Фиц. Лично надзираваше градинарите и решаваше какво да се засади, да се подреже или сложи в саксии.

— Къща, достойна за кралско посещение — заяви той, когато колата спря пред колонадата. Беа не отвърна. Пътуването не се отрази добре на настроението й.

Когато излезе от колата, Фиц беше посрещнат от Гелерт, пиренейската си овчарка, създание с размери на мечка. Кучето облиза ръката му и се затича радостно в кръг из двора.

В гардеробната си Фиц свали дрехите от пътуването и облече костюм от мек кафяв туид. След това влезе през преходната врата в покоите на Беа.

Руската прислужница Нина махаше иглите от богато украсената шапка на съпругата му. Фиц зърна отражението на лицето на Беа в огледалото на тоалетката и сърцето му прескочи. Припомни си как я видя преди четири години за пръв път в една бална зала в Санкт Петербург — невъзможно красивото й лице, обрамчено от непокорни руси къдрици. И преди, и сега, тя гледаше леко нацупено — черта, която му се струваше изключително съблазнителна. Щом я съзря, разбра, че иска да се ожени само за нея.

Нина беше на средна възраст и ръката й леко трепереше — Беа често смущаваше слугите си. Докато Фиц наблюдаваше, една от иглите убоде Беа по главата и тя извика.

Нина пребледня.

— Ужасно съжалявам, Ваше Височество — каза тя на руски.

Беа грабна игла от тоалетката.

— Да видим ще ти хареса ли на теб! — извика тя отново и прободе ръката на прислужницата си.

Нина избухна в сълзи и избяга от стаята.

— Нека ти помогна — рече Фиц кротко.

Нищо не можеше да я умилостиви.

— Сама ще го направя.

Фиц доближи прозореца. Десетина градинаря подрязваха храстите и тревата по ръба на поляната, преобръщаха чакъла по алеите. Няколко от растенията цъфтяха — розова калина, жълт зимен жасмин, леска и ароматен зимен орлов нокът. От другата страна на градината започваше плавната извивка на планинския склон.

Трябваше да е търпелив с Беа и да си напомня, че тя е чужденка, сама в друга страна, далеч от семейството си и от всичко познато. В първите месеци на брака им му беше по-лесно, още упоен от вида и аромата й, от допира на кожата й. Сега вече беше по-трудно.

— Защо не си починеш? — предложи й Фиц. — Ще се срещна с Пийл и госпожа Джевънс, за да видя докъде са стигнали с плановете си.

Пийл беше икономът, а госпожа Джевънс — домоуправителката. Организацията на прислугата беше работа на Беа, но Фиц бе притеснен от посещението на краля и си търсеше всяко оправдание да се намеси.

— Ще ти разкажа по-късно, след като се освежиш — додаде той.

Извади кутията си за пури.

— Не пуши тук — рече съпругата му.

Той прие, че е съгласна с предложението му, затова излезе.

Поспря за миг:

— Виж, нали няма да се държиш така пред краля и кралицата? Да удряш слугите, имам предвид.

— Не я ударих, а я убодох — да й е за урок.

Руснаците правеха такива неща. Когато бащата на Фиц се беше оплакал от леността на прислужниците в британското посолство в Санкт Петербург, руските му приятели му бяха отговорили, че не ги бие достатъчно.

— Монархът би се смутил, ако види нещо подобно. Както ти казах преди, в Англия така не се прави.

— Когато бях момиче, ме накараха да гледам как бесят трима селяни — поде тя. — На майка ми не й се понрави, но дядо ми настоя. Каза: „Това е, за да знаеш, че трябва да наказваш слугите си. Ако не ги шамаросваш или налагаш с пръчка за дребни грешки от небрежност или мързел, ще започнат да съгрешават по-сериозно и ще свършат на ешафода.“ Научи ме, че снизхождението към по-долните класи в крайна сметка е жестоко към тях.