Кен Фоллетт - Крахът на титаните

И церемонията започна.

Ото погледна Диас право в очите.

— Бих желал да знам как подобно предложение ще бъде прието в Мексико.

— Вярвам, че президентът Хуерта ще е заинтересован.

— Значи, ако адмирал Паул фон Хинце, който отговаря за връзките с Мексико от наша страна, направи официално предложение на президента, няма да получи отказ.

Валтер не можеше да прецени дали баща му търси недвусмислен отговор. Като че ли не му се щеше немското правителство да рискува унижението от това подобно предложение да бъде хвърлено обратно в лицата им.

За разтревожения Валтер не унижението беше най-голямата опасност за Германия, а възможността страната му да си създаде враг в лицето на САЩ. Само че беше вбесяващо трудно да изтъкне това в присъствието на Диас.

Мексиканецът обаче отговори:

— Няма да получи отказ.

— Сигурен ли сте? — настоя Ото.

— Гарантирам го.

— Татко, може ли да ти кажа нещо? — обади се Валтер.

В този миг обаче лакеят извика:

— Господин Валтер фон Улрих!

Валтер се поколеба, но баща му го подкани:

— Твой ред е. Върви!

Младият мъж се обърна и пристъпи в тронната зала.

Британците обичаха да предизвикват страхопочитание у гостите си. Сводовете на високия таван имаха декоративни панели с ромбовидна шарка, огромни портрети красяха облицованите е червен плюш стени, а в далечния край от висок балдахин над трона се спущаха драперии от тъмно кадифе. Кралят носеше флотска униформа и стоеше пред трона. Валтер с успокоение мярна познатото лице на сър Алън Тайт — несъмнено шепнеше имената на новодошлите в ухото на краля.

Германецът се приближи и направи дълбок поклон.

— Радвам се да Ви видя отново, фон Улрих — поздрави го кралят.

Валтер отвърна както беше репетирал.

— Надявам се Ваше Величество да е останал доволен от дискусията в Тай Гуин.

— Много! Въпреки че върху събирането падна ужасна сянка.

— Експлозията в мината. Толкова трагично, наистина.

— Очаквам с нетърпение следващата ни среща.

Валтер разбра, че това беше знакът да си върви. Оттегли се заднешком, като се поклони няколко пъти, докато стигне до вратата, както изискваше етикетът.

Баща му го чакаше.

— Бързо приключи! — възкликна Валтер.

— Напротив, стори ми се по-дълго от обичайното — каза Ото. — Обикновено кралят казва „Радвам се да Ви видя в Лондон“ и това е краят на разговора.

Излязоха заедно от двореца.

— В много отношения британците са чудесен народ, но са малко меки — говореше Ото, докато вървяха по улица „Сейнт Джеймс“ към „Пикадили“. — Министрите управляват краля, парламентът — министрите, а хората избират членовете на парламента. Как се ръководи страна по този начин?

Валтер не отговори на провокацията. Той вярваше, че германската политическа система е остаряла, със слаб парламент, който не можеше да противостои на Кайзера или генералите; но по този въпрос беше спорил с баща си много пъти, а и още се тревожеше от разговора с мексиканския посланик.

— Това, което каза на Диас, беше рисковано — рече Валтер. — На президента Уилсън няма да му се понрави, че продаваме пушки на Хуерта.

— Какво значение има какво мисли Уилсън?

— Опасно ще е да се съюзим със слаба страна като Мексико и така да превърнем силна страна като Съединените щати в наш враг.

— В Америка няма да има война.

Валтер предположи, че е така, но това не го успокои. Не харесваше идеята, че страната му ще е във враждебни отношения с Щатите.

В апартамента му двамата свалиха старомодните костюми и се облякоха в сака и панталони от туид, ризи с меки якички и меки шапки. От „Пикадили“ се качиха на моторизиран омнибус, в източна посока.

Ото беше впечатлен от поканата, получена от Валтер за срещата с краля в Тай Гуин през януари.

— Граф Фицхърбърт е добро познанство — беше казал тогава. — Ако Консерваторите дойдат на власт, може да стане министър, дори да отговаря за външната политика на страната. Трябва да продължите приятелството си.

Валтер се въодушеви.

— Трябва да посетя благотворителната му клиника и да направя малко дарение.

— Отлична идея.

— Може би ще искаш да дойдеш с мен?

Баща му се хвана на въдицата.

— Още по-добре.

Валтер имаше друг мотив, но баща му нямаше откъде да знае.

Автобусът ги водеше край театрите на улица „Странд“, редакциите на вестниците на улица „Флийт“ и банките във финансовия район. След това улиците взеха да стават все по-тесни и по-мръсни. Цилиндрите и бомбетата отстъпиха място на каскети. Преобладаваха каретите, автомобилите бяха малко. Намираха се в Ийст Енд.