— Много хубаво — одобри госпожа Понти.
Етел продължи:
— Вашето посещение беше чест за нас, а вашите любезни съболезнования и благородното съчувствие на Нейно Величество кралицата ни донесоха утеха.
— Имаш дарба за това, като татко си — рече госпожа Дай.
Госпожа Понти отсече:
— Стига вече с учтивостите.
— Добре. Така. „Молим за помощта Ви като наш крал. Заради смъртта на нашите съпрузи нас ни изхвърлят от домовете ни.“
— От компанията Селтик Минералс — додаде госпожа Понти.
— От компанията Селтик Минералс . Всички миньори започнаха стачка заради нас, но сега изхвърлят и тях.
— Нека не е твърде дълго — притесни се госпожа Дай. — Може да е твърде зает да го чете цялото.
— Хубаво. Да приключим така: „Такива неща допустими ли са във Вашето кралство?“
— Това е малко кротичко — смръщи се госпожа Понти.
— Не, добре е — възрази госпожа Дай. — Призовава чувството му за справедливост.
— Имаме честта, сър, да бъдем Ваши най-покорни слуги.
— Трябва ли да го правим? — пак се обади госпожа Понти. — Не съм слуга. Не се обиждай, Етел.
— Така се прави. Графът пише същото, когато праща писмо на вестник Таймс.
— Добре тогава.
Етел подаде писмото на жените, за да го прегледат.
— Сложете адресите си до подписите.
— Пиша ужасно, подпиши ме ти — смънка госпожа Понти.
Етел тъкмо щеше да каже нещо, но навреме се досети, че госпожа Понти може да е неграмотна, така че вместо да спори, просто написа:
— Госпожа Мини Понти, улица „Уелингтън“, номер 19.
После адресира плика:
До Негово величество краля,
Бъкингамски дворец,
Лондон.
Запечата писмото и сложи марка.
— Готови сме — каза тя.
Жените й изръкопляскаха. Етел пусна писмото още същия ден.
То никога не получи отговор.
Последната мартенска събота в Южен Уелс беше сива. Ниски облаци скриваха върховете на планините, а над Абъроуен неуморно ръмеше. Етел и повечето слуги от Тай Гуин си тръгнаха — графът и княгинята бяха в Лондон — и слязоха в града.
От столицата бяха изпратени полицаи, за да извършат отстраняването на миньорите. Стояха на всяка улица и от тежките им дъждобрани капеше вода. Стачката на вдовиците беше станала национална новина и с първия сутрешен влак дойдоха журналисти от Кардиф и Лондон — захапали цигари и дращещи в бележниците. Имаше дори голям фотоапарат на статив.
Етел и семейството й стояха пред дома си и гледаха. Тате работеше за профсъюза, не за Селтик Минералс , и притежаваше къщата, но повечето съседи бяха на улицата, без домове. Цяла сутрин те изнасяха вещите си на улицата: легла, маси и столове, кухненска посуда и нощни гърнета, картина в рамка, стенен часовник, оранжева кутия с прибори, малко дрехи, увити във вестник и вързани с връв. Малки купчинки вещи, почти без стойност, стояха струпани пред всяка врата като жертвоприношения.
Лицето на тате представляваше маска на потисната ярост. Били сякаш търсеше с кого да се сбие. Дядо клатеше глава и повтаряше:
— Не съм виждал такова нещо през седемдесетте си години.
Мама просто гледаше мрачно.
Етел плачеше и не можеше да спре.
Някои миньори си бяха намерили друга работа, но не безпрепятствено — един миньор не можеше лесно да се приспособи към задачите на един помощник в магазин или кондуктор в автобус. Работодателите знаеха това и веднага отказваха, видеха ли въглищен прах под ноктите на кандидата. Половин дузина бяха наети за огняри по параходите и преди да отплават, получиха аванс, който предадоха на съпругите си. Няколко щяха да се преместят в Кардиф или Суонси с надеждата да си намерят работа в стоманолеярните заводи. Много други също щяха да заминат при роднини в съседните градчета. Останалите се блъскаха в къщите на тези, които не работеха в мината, и чакаха стачката да свърши.
— Кралят така и не отговори на писмото на вдовиците — каза Етел на баща си.
— Погрешно сте постъпили — отвърна той направо. — Виж твоята госпожа Панкхърст. Не вярвам в правото на глас за жените, но тя знае как да привлече внимание.
— И какво трябваше да сторя? Да направя тъй, че да ме арестуват?
— Не е нужно да стигаш толкова далеч. Ако знаех какво си намислила, щях да ти кажа да пратиш копие от писмото до Уестърн мейл .
— Не се сетих за това. — Етел обезкуражена си помисли как е могла да стори нещо, за да предотврати случващото се и се е провалила.
— Вестникът щеше да попита двореца дали е получено писмото и на краля би му било по-трудно да каже, че просто не му е обърнал внимание.
Читать дальше