Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Благодаря ти, Лен — каза тате. — Значи имаме две предложения: стачка утре или стачка в понеделник. Кой друг иска думата?

Били наблюдаваше как баща му ръководи събранието. Следващият мъж беше Джузепе „Джоуи“ Понти, главен солист в мъжкия хор на Абъроуен, по-голям брат на съученика на Били, Джони. Въпреки италианското си име, младият мъж беше роден в Абъроуен и говореше с акцента на останалите в помещението. И той се изказа за незабавна стачка.

Тогава тате рече:

— За да сме справедливи, може ли да чуем някого, който е за стачка в понеделник?

Били се почуди защо тате не използва личната си власт. Ако обосновеше предложението за понеделник, може би щеше да ги убеди. Но пък ако не успееше, щеше да се озове в неудобната позиция да води стачка, срещу която изрично се е изказал. Били разбра, че тате нямаше пълната свобода да приказва каквото си иска.

Дискусията покри много теми. Акциите на въглищата бяха високи, затова управата можеше да удържи на натиска, но и търсенето беше голямо и щяха да искат да продават, докато могат. Идеше пролет, семействата на миньорите можеха да се справят и без безплатните дажби въглища. Исканията на миньорите бяха подкрепени от дългогодишната практика, ала буквата на закона подкрепяше управата.

Тате остави дискусията да се развие и някои речи взеха да стават отегчителни. Били се чудеше на мотивацията на баща си и предположи, че се надява страстите да се поохладят. Но в края на краищата трябваше да подложи предложението на гласуване.

— Първо, всички „за“ това да няма стачка.

Няколко мъже вдигнаха ръце.

— Второ, тези „за“ стачка в понеделник.

Вотът бе силен, но Били не беше сигурен, че е достатъчно силен. Зависеше от това колко мъже щяха да се въздържат.

— Накрая, тези „за“ стачка утре.

Последваха одобрителни възгласи и се вдигна гора от ръце. Не можеше да има и съмнение за резултата.

— Предложението за утрешна стачка се приема — обяви тате.

Никой не предложи преброяване.

Събранието се разпусна. Докато излизаха, Томи заяви весело:

— Значи утре е почивен ден.

— Да — съгласи се Били. — Но без пари за харчене.

Когато за пръв път легна с проститутка, Фиц опита да я целуне — не защото му се искаше, а защото предполагаше, че така се прави.

— Не целувам! — отсече тя с кокни-акцента си и той си научи урока. Бинг Уестхемптън казваше, че много проститутки отказват целувки, което беше странно при останалите позволени интимности. Може би тази дребна забрана запазваше част от достойнството им.

Момичетата от социалната класа на Фиц не можеха да целуват никого, преди да се омъжат. Правеха го, разбира се, но само в редки моменти на мимолетно уединение, във внезапно оказала се празна странична стаичка на някой бал или зад рододендроновия храст в градината. Никога не оставаше време да се разгори някаква страст.

Единствената жена, която Фиц беше целувал както трябва, бе съпругата му Беа. Тя му предлагаше тялото си както готвач предлага изискан десерт — уханно, захаросано и отлично украсено за негово удоволствие. Позволяваше му да прави всичко, но оставаше пасивна. Предлагаше му устните си, открехваше ги, за да пусне езика му вътре, но той така и не изпита чувството че тя копнее да я докосва.

Етел се целуваше така, сякаш й остава само минута живот.

Стояха в апартамента Гардения , до покритото легло, всеки обгърнат в ръцете на другия. Тя смучеше езика му, хапеше устните му и прокарваше език по шията му, и в същото време го галеше по косата, стискаше врата му, мушкаше длани под жилетката му и ги търкаше в гърдите му. Когато накрая се откъснаха един от друг задъхани, Етел улови лицето му, задържа главата му, взря се в него и каза:

— Толкова си прелестен.

Фиц седеше на ръба на леглото и държеше ръцете й, а тя стоеше пред него. Знаеше, че някои прелъстяват слугините си редовно, но той никога не беше го правил. На петнадесет се беше влюбил в една прислужница в къщата им в Лондон, но майка му незабавно отгатна какво се случва и след няколко дни уволни момичето. Баща му се усмихна и рече:

— Все пак, добър избор.

Оттогава не беше посягал на прислугата. Но не можеше да устои на Етел.

— Защо се върна? Трябваше да си в Лондон до края на май — попита тя.

— Исках да те видя. — Фиц разбираше, че й е трудно да му повярва. — Все си мислех за теб, по цял ден, всеки ден и просто трябваше да се върна.

Тя се приведе и пак го целуна. Без да отлепя устни от нейните, Фиц бавно се отпусна на леглото и я придърпа към себе си, докато тя не легна върху него. Толкова беше слабичка, че тежеше не повече от дете. Косата й се измъкна от иглите и той зарови пръсти в лъскавите къдрици.