Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Някои неща не ни е дадено да разбираме — рече тате.

Този отговор беше най-неубедителният от всичките, и Били го пренебрегна.

— Ако преписвачите са правили грешки, значи и изследователите на текста могат да ги правят.

— Трябва да вярваме, Били.

— Да вярваме на Словото Божие, да, но не и да вярваме на професорите по гръцки!

Мама седна на масата и отметна посивяващата коса от очите си.

— Значи както обикновено ти си прав, а всички други грешат, нали?

Този често използван трик винаги го жегваше, защото изглеждаше справедлива забележка. Не беше възможно да е по-мъдър от всички останали.

— Не аз — запротестира той. — Логиката!

— Уф, ти и логиката ти — рече майка му. — Яж си вечерята.

Вратата се отвори и влезе госпожа Дай Коняря. На „Уелингтън“ това беше обичайно — само непознатите чукаха. Госпожа Дай бе по престилка и мъжки ботуши — каквото и да е имала да каже, било е толкова спешно, та не носеше даже шапка. Явно развълнувана, тя размаха парче хартия.

— Изхвърлят ме! Какво да правя?!

Тате се изправи и й предложи стола си.

— Седнете тук и си поемете дъх, госпожо Дай — спокойно каза той. — Дайте сега да хвърля едно око на това писмо.

Взе го от червената й възлеста ръка и го приглади върху масата.

Били видя, че е напечатано на бланка на Селтик Минерълс .

— Уважаема госпожо Евънс — зачете на глас тате. — Къщата на горепосочения адрес в момента е нужна на работещ миньор. — Селтик Минерълс беше построила повечето къщи в Абъроуен. През годините някои бяха продадени на обитателите си, включително домът на семейство Уилямс, но повечето бяха под наем. — Според условията на вашия наем, аз… — тате млъкна и Били забеляза, че е потресен. — Ви давам двуседмично предизвестие да напуснете!

— Да напусне! А погреба съпруга си преди по-малко от шест седмици! — възкликна мама.

Госпожа Дай проплака:

— Къде да отида с пет деца?

Били също беше потресен. Как може компанията да причини това на жена, чийто съпруг загина в нейната мина?

— Накрая е подписано „Пърсивал Джоунс, председател на борда“ — завърши тате.

— Какъв наем? Не знаех, че миньорите имат такива — попита Били.

Тате уточни:

— Няма нищо на хартия, но според закона има договор по подразбиране. Вече водихме тази битка и я загубихме. — Той се обърна към госпожа Дай. — Къщата върви с работата в мината, на теория, но обикновено на вдовиците се позволява да останат там. Понякога жените и без това си тръгват и отиват да живеят другаде, навярно у родителите си. Понякога се омъжват за друг миньор, който поема наема. Обикновено имат поне едно момче, което става миньор, когато порасте. В действителност не е в интерес на компанията да изхвърлят вдовици.

— Защо тогава искат да се отърват от мен и децата ми? — изстена госпожа Дай.

Намеси се дядо:

— Пърсивал Джоунс бърза. Явно мисли, че цената на въглищата ще скочи. Затова ще да е започнал с неделните смени.

Тате кимна.

— Искат повече продукция, спор няма, все едно по каква причина. Но няма да я получат, като изхвърлят вдовици от домовете им. — Той се изправи. — Не и ако зависи от мен.

Изпъждаха осем жени, всичките вдовици на жертви от експлозията. Бяха получили еднакви писма от Пърсивал Джоунс, както тате установи следобеда, минавайки заедно с Били през всяка от жените. Реакциите им варираха от истерията на госпожа Хайуел Джоунс, която не спираше да плаче, до мрачния фатализъм на госпожа Роули Хюз, която заяви, че за хора като Пърсивал Джоунс тази страна имала нужда от една гилотина като в Париж.

Били кипеше от възмущение. Не стигаше ли, че тези жени бяха загубили съпрузите си в мината? Трябваше ли да са и бездомни на всичкото отгоре?

— Може ли компанията да направи това, тате? — попита той, докато с баща му вървяха през грозните сиви тераси към мината.

— Само ако им позволим, момче. Работническата класа е по-многобройна от господстващата и е по-силна от нея. Зависят от нас за всичко. Произвеждаме храната им, строим къщите им и шием дрехите им. Без нас ще загинат. Нищо не могат да направят, освен ако не им позволим. Винаги го помни.

Влязоха в кантората на управителя и натъпкаха шапките си в джобовете.

— Добър ден, господин Уилямс — рече Петното Луелин нервно. — Изчакайте минутка, ако обичате, ще попитам господин Морган може ли да ви види.

— Не се прави на смахнат, момче, естествено, че може да ме види — и без да чака, тате влезе във вътрешното помещение. Били го последва.