Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Молдуин Морган се взираше в някаква счетоводна книга, но Били имаше чувството, че това е преструвка. Мъжът вдигна глава и гладко обръснатите му розови бузи лъснаха както винаги.

— Влез, Уилямс — произнесе той без нужда.

За разлика от мнозина, той не се боеше от тате. Морган беше местен, син на учител, а освен това беше учил инженерство. Били си даде сметка, че си приличаха с тате: умни, уверени в моралното си превъзходство и упорити.

— Знаете за какво съм дошъл, господин Морган — започна тате.

— Мога да се досетя, но Вие ми кажете все пак.

— Искам да оттеглите тези предизвестия за отстраняване.

— Компанията има нужда от къщи за миньори.

— Ще има неприятности.

— Заплашвате ли ме?

— Не се големейте — спокойно отвърна тате. — Тези жени загубиха съпрузите си във Вашата мина. Не се ли чувствате отговорни за тях?

Морган отбранително вирна брадичка.

— Разследването заключи, че експлозията не е била причинена от немарливостта на компанията.

На Били му се щеше да го попита как може интелигентен човек да изтърси нещо такова и да не го е срам от себе си.

— Разследването състави списък с нарушения, дълъг колкото влака до Падингтън — неизолирано електрическо оборудване, липса на дихателни апарати, пожарна под стандартите… — заизрежда тате.

— Но не нарушенията са предизвикали експлозията и смъртта да миньорите.

— Не можа да се докаже , че нарушенията са предизвикали експлозията или смъртните случаи.

Морган се разшава неловко в стола си.

— Не сте дошли да спорим за разследването.

— Дойдох, за да Ви вразумя. Докато си говорим, мълвата за тези писма се носи из града. — Тате посочи към прозореца и Били видя как зимното слънце залязва зад планината. — Мъжете репетират с хоровете си, пият в кръчмите, ходят на молитвени събрания, играят шах… И всички говорят как изхвърляте вдовиците. Можеш да си заложиш налъмите, че са гневни.

— Налага се отново да Ви попитам — опитвате ли се да сплашите компанията?

Били искаше да удуши онзи зад бюрото, но тате само въздъхна.

— Виж сега, Молдуин, познаваме се още от училище. Дръж се разумно. Знаеш, че в профсъюза има хора, които ще бъдат по-агресивни от мен. — Тате говореше за бащата на Томи Грифитс. Лен Грифитс вярваше в революцията и постоянно се надяваше, че следващият трудов спор ще е искрата, която да възпламени пожара. Също така искаше и работата на тате. На него можеше да се разчита да предложи драстични мерки.

— Казваш ми, че обявяваш стачка? — попита Морган.

— Казвам ти, че хората ще се ядосат. Какво ще сторят, не мога да предскажа. Но не искам неприятности, нито пък ти. Говорим за осем къщи от общо колко — осемстотин? Дойдох да те питам дали си струва.

— Компанията е взела решението — каза Морган и Били усети, че той не е много съгласен с компанията.

— Помоли управителния съвет да преразгледа. Какво толкова може да стане?

Били губеше търпение от внимателните думи на тате. Навярно трябваше да повиши глас, да размаха пръст и да обвини Морган за безскрупулната жестокост на компанията, която беше явна за всички? Това би направил Лен Грифитс.

Морган не се трогна.

— Тук съм, за да изпълнявам решенията на съвета, а не да ги оспорвам.

— Значи заповедите за напускане вече са били одобрени от съвета — уточни тате.

Морган доби объркан вид.

— Не съм казал това.

Но го беше намекнал, помисли си Били, благодарение на умните въпроси на тате. Може би спокойният тон не беше лоша идея.

Тате смени тактиката.

— Ами ако ти намеря осем къщи, където хората са готови да приемат новите миньори като наематели?

— Тези мъже имат семейства.

Тате отвърна бавно и отчетливо.

— Бихме могли да измислим някакъв компромис, ако имаш добрата воля.

— Компанията трябва да има властта да се оправя със собствените си задачи.

— Независимо от последствията за другите?

— Това е нашата въгледобивна мина. Компанията направи проучванията, проведе преговорите с графа, изкопа мината и купи оборудването. Тя построи къщите за миньорите. Платили сме за всичко това и го притежаваме, и никой друг няма да ни нарежда какво да правим.

Тате си сложи шапката.

— Не вие сложихте въглищата в земята, нали така, Молдуин? Бог го е сторил.

Тате се опита да запази залата за събрания в кметството за седем и половина на следващата вечер, но мястото вече беше заето от Клуба на театралите-любители на Абъроуен, който репетираше Хенри IV, част I , тъй че тате реши миньорите да се срещнат в параклиса „Витезда.“ Били и тате, заедно с Лен и Томи Грифитс и още няколко дейни членове на профсъюза, обходиха града, съобщиха на всички за срещата и закачиха ръкописни обяви из кръчмите и параклисите.