Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Дявол да го вземе, ще ми се да те бях попитала.

— Не ругай — скастри я майка й.

— Извинявай, мамо.

Лондонските полицаи се озъртаха удивено — и те недоумяваха как глупавата горделивост и упорство са довели до всичко това. Пърсивал Джоунс го нямаше никакъв. Репортер от Дейли мейл искаше да вземе интервю от тате, но той отказа, понеже вестникът беше враждебен към работниците.

В града нямаше достатъчно ръчни колички, затова хората се редуваха да извозват вещите си. Цялата работа отне часове, ала привечер и последната купчина вещи беше откарана и в ключалките на предните врати щръкнаха ключове. Полицаите се върнаха в Лондон.

Етел поостана на улицата. Прозорците на празните къщи я зяпаха сляпо и дъждовната вода безцелно се стичаше по улицата. Тя погледна над мокрите сиви плочки на покривите и надолу по пръснатите в далечината здания на мината в дъното на долината. Една котка крачеше по железопътните релси, но освен нея нищо не помръдваше. От машинното отделение не се вдигаше пушек, огромните колела на лебедката си стояха на върха на кулата, неподвижни и излишни в тихия непрестанен дъжд.

Немското посолство беше великолепно здание на „Карлтън хаус“, една от най-елегантните лондонски улици. Гледаше през разлистена градина към колонадата на Атенеума, клуба на джентълмените-интелектуалци.

В задната част конюшните на посолството водеха към „Мал“, широкия булевард от площад „Трафалгар“ до Бъкингамския дворец.

Валтер фон Улрих все още не живееше в „Карлтън хаус“. Само посланикът, княз Лихновски, имаше тази привилегия. Валтер, засега само военен аташе, живееше в ергенски апартамент на десет минути пеша от „Пикадили“. Надяваше се обаче някой ден да заеме огромния личен апартамент на посланика. Валтер не беше княз, но баща му беше близък приятел на кайзер Вилхелм II. Говореше английски като възпитаник на Итън, какъвто си и беше. След две години в армията и три години във Военната академия се беше присъединил към дипломатическия корпус. На двадесет и осем години Валтер беше изгряваща звезда.

В посланическия пост го привличаха не само престижът и славата. Горещо вярваше, че няма по-възвишено призвание от това да служиш на страната си. Баща му чувстваше същото.

За всичко друго спореха.

Стояха във фоайето на посолството и се гледаха. Двамата бяха еднакви на ръст, но Ото беше по-едър, плешив, със старомодни мустаци стил „попивателна гъба“, докато тези на Валтер бяха от по-модерния тип „четка за зъби“. Днес костюмите им бяха еднакви, от черно кадифе с бричове до коленете, копринени чорапи и обувки с катарами. И двамата носеха мечове и килнати настрани шапки. Колкото и абсурдни да бяха, това представляваха обичайните костюми за представяне в британския кралски двор.

— Изглеждаме като за театралната сцена — установи Валтер. — Смешни костюми.

— Въобще не съм съгласен — отвърна баща му. — Това е чудесен стар обичай.

По-голямата част от живота на Ото фон Улрих беше преминала в германската армия. Като млад офицер във Френско-пруската война, той беше повел отряда си през понтонен мост в битката при Седан. По-късно Ото се оказа един от приятелите на императора Вилхелм, към които младият монарх се обърна, след като се раздели с Железния канцлер Бисмарк. Сега службата на Ото беше неустановена — той прехвърчаше от столица на столица като пчела и събираше нектара на дипломатическото разузнаване. Накрая прибираше всичко обратно в кошера. Вярваше в монархията и пруската военна традиция.

Валтер беше също толкова голям патриот, но смяташе, че Германия трябва да стане модерна и елитарна страна. И той като баща си се гордееше с научно-техническите постижения на страната си и с трудолюбивия и ефикасен немски народ, но смяташе, че имат още много за учене — демокрация от либералните американци, дипломация от потайните британци и изкуството да се живее добре от стилните французи.

Бащата и синът излязоха от посолството и слязоха по широкото стълбище към улица „Мал“. Валтер щеше да бъде представен на крал Джордж V, ритуал, считан за привилегия, макар да не носеше някакви конкретни облаги. Младши дипломати като него обикновено не получаваха тази чест, но баща му нямаше угризения да дърпа конците в полза на кариерата на сина си.

— Автоматите правят всички останали лични оръжия остарели — обясняваше Валтер, подхващайки нишката на спор, започнат по-рано. Оръжията му бяха специалност и той вярваше, че немската армия трябва да разполага с последните постижения на военната технология.