Ото не беше съгласен.
— Засичат, прегряват, пропускат. Мъж с пушка се прицелва внимателно. Дай му обаче автомат и ще го заразмахва като градински маркуч.
— Когато къщата ти гори, не гасиш огъня с добре насочени шепи вода. Трябва ти маркуч.
Ото размаха пръст.
— Не си бил в бой — нямаш представа какво е. Слушай ме, знам.
Така свършваха споровете им обикновено.
Валтер смяташе поколението на баща си за арогантно. Разбираше как се беше получило така. Спечелили бяха война, бяха създали Германската империя от Прусия и още няколко малки независими монархии и бяха направили Германия една от най-проспериращите страни в света. Естествено, че щяха да се мислят за изключителни. Това обаче ги правеше непредпазливи.
Няколкостотин метра надолу по улицата Валтер и Ото свърнаха в двореца „Сейнт Джеймс“. Построеното през шестнадесети век здание беше тухлено, по-старо и не тъй внушително като своя съсед, Бъкингамския дворец. Представиха се на един портиер, облечен като тях.
Валтер чувстваше леко вълнение. Толкова лесно се правеха грешки в етикета, а никоя грешка не беше малка, ставаше ли въпрос за кралски особи.
Баща му попита портиера на английски:
— Сеньор Диас тук ли е?
— Да, господине, пристигна преди няколко минути.
Валтер се смръщи. Хуан Карлос Диего Диас представляваше мексиканското правителство.
— Защо те вълнува този човек? — запита баща си на немски, докато минаваха през няколко стаи, по чиито стени висяха пистолети и саби.
— Британският кралски флот преустройва корабите да се движат с нефт, а не с въглища.
Валтер кимна. Повечето развити страни правеха същото. Нефтът беше по-евтин, по-чист и по-лесен за употреба — просто го наливаш, вместо да използваш армии от чернолики въглищари.
— А британците се снабдяват с нефт от Мексико.
— Купили са мексикански нефтени кладенци, за да захранват нуждите на флота си.
— Но ако се намесим в Мексико, какво ще си помислят американците?
Ото чукна носа си с пръст.
— Слушай и се учи. И каквото и да става, не казвай нищо.
Мъжете, които щяха да бъдат представени, чакаха в преддверието. Повечето носеха кадифени дрехи като тези на Ото и Валтер, макар че един-двама бяха пременени в генералски униформи от миналия век като от някоя оперета, а един — вероятно шотландец — беше в парадна униформа с поличка. Валтер и Ото направиха дипломатическа обиколка на стаята, кимаха на познати лица и накрая стигнаха до Диас, дебелак със засукани мустаци.
След като размениха обичайните любезности, Ото попита:
— Сигурно се радвате, че президентът Уилсън е вдигнал забраната за продажба на оръжия на Мексико?
— Продажба на оръжия на бунтовници — натърти Диас, сякаш го поправяше.
Американският президент, винаги склонен да се ангажира морално, беше отказал да признае генерал Хуерта, който дойде на власт, след като уби предшественика си. Наричайки Хуерта „убиец“, Уилсън беше подкрепил групата бунтовници — Конституционалистите.
— Ако оръжия може да се продават на бунтовниците, може да бъдат продавани и на правителството, нали така? — зададе нов въпрос Ото.
Диас се изуми.
— Казвате ми, че Германия има готовност да направи това?
— Какво ви е нужно?
— Сигурно вече знаете, че отчаяно се нуждаем от пушки и муниции.
— Може да поговорим по въпроса.
Валтер беше също толкова изумен, колкото и Диас. Това можеше да предизвика беди.
— Но, татко, Съединените щати… — продума той.
— Един момент! — Баща му рязко вдигна ръка.
Диас отговори:
— Нека поговорим тогава. Но, кажете ми, какви други теми може да изникнат? — Допускаше, че Германия може да поиска нещо в замяна. Вратата към тронната зала се отвори и оттам излезе лакей със списък. Представянето щеше да започне. Ото обаче продължи невъзмутимо:
— По време на война, една суверенна държава има правото да не се разделя със стратегически ресурси.
Диас присви очи.
— Говорите за нефта. — Мексико разполагаше само с този стратегически ресурс.
Ото кимна.
— Значи, искате да ни дадете оръжия…
— Да ви продадем, не да ви дадем — натърти Ото.
— Бихте ни продали оръжия сега, а в замяна трябва да ви обещаем да не захранваме британците с нефт в случай на война. — Диас явно не беше свикнал със сложните стъпки на дипломатическите разговори.
— Може и да си струва обсъждането. — На езика на дипломацията това значеше да .
Лакеят занарежда на висок глас:
— Господин Оноре дьо Пикар дьо ла Фонтен!
Читать дальше