Кен Фоллетт - Крахът на титаните

При все това се боеше. Никога не бе изпитвал подобни чувства към жена, дори към Тилде. Искаше да се ожени за Мод и да прекарат живота си заедно; всъщност не можеше да си представи да живее без нея. Освен това не искаше баща му да създава затруднения за това.

Мод се държеше безупречно.

— Много мило, че ни посетихте, господин фон Улрих. Сигурно сте изключително зает. Предполагам, че за довереника на един монарх, какъвто сте Вие за Вашия кайзер, работата никога не свършва.

Ото беше поласкан, точно според намерението й.

— Боя се, че е така. Но пък брат Ви, графът, е приятел на Валтер толкова отдавна, че нямах търпение да дойда.

— Нека ви запозная с нашия лекар.

Мод ги поведе през помещението и почука на вратата на манипулационната. Валтер беше любопитен. Никога не беше срещал лекаря.

— Може ли да влезем? — подвикна Мод.

Пристъпиха в помещението, което обикновено служеше за кабинет на пастора, обзаведено с малко бюро и лавица с тефтери и книги с химни. Лекарят, млад хубавец с черни вежди и чувствена уста, преглеждаше ръката на Роузи Блатски. Валтер усети ревност — Мод прекарваше цял ден с този привлекателен мъж.

— Доктор Грийнуолд, имаме високопоставен гост. Може ли да Ви представя господин фон Улрих?

Ото сковано поздрави:

— Приятно ми е.

— Докторът работи тук безплатно — обясни Мод. — Изключително сме му благодарни.

Грийнуолд отсечено кимна. Валтер се питаше какво причинява явното напрежение между баща му и лекаря.

Последният върна вниманието си към пациентката. През дланта й минаваше възпалена на вид порезна рана. Цялата китка се беше подула. Той погледна към майката и попита:

— Как е станало?

Детето отвърна:

— Майка ми не говори английски. Порязах се на работа.

— А баща ти?

— Той е мъртъв.

Мод тихо обясни:

— Клиниката е за семейства без бащи, но всъщност не връщаме никого.

Грийнуолд попита Роузи:

— На колко си години?

— Единайсет.

Валтер се обърна към Мод:

— Мислех, че децата под тринайсет не бива да работят.

— Има вратички в закона — обясни тя.

— Какво работиш? — продължи Грийнуолд.

— Чистачка съм във фабриката за дрехи на Мани Литов. Имаше острие в сметта.

— Когато и да се порежеш, промивай раната и слагай чиста превръзка. След това я сменяй всеки ден, за да не се зацапва твърде много.

Грийнуолд говореше строго, но не грубо.

Майката излая нещо на дъщеря си на руски с тежък акцент. Валтер не я разбра, но схвана основната част от отговора на момичето, което представляваше превод на думите на лекаря.

Той нареди на сестрата да почисти ръката и да я превърже, а на Роузи рече:

— Ще ти дам един мехлем. Ако ръката ти още се подува, ела да ме видиш следващия понеделник. Разбираш ли?

— Да, господине.

— Ако позволиш на инфекцията да се влоши, може да загубиш ръката си.

Роузи се просълзи.

— Извинявай, че те плаша така, но разбери колко е важно да чистиш раната редовно.

Сестрата приготви купа с антисептична течност.

— Бих искал да изразя възхищението си от работата Ви тук, докторе — рече Валтер.

— Благодаря. С радост отделям от времето си, обаче трябва да купуваме и медицински материали. Всяка помощ, която можете да ни окажете, ще е много ценна за нас.

— Нека оставим доктора — има поне още двайсет пациента — предложи Мод.

Гостите излязоха от манипулационната. Валтер се пръскаше от гордост. Мод не само беше състрадателна. Когато чуеха за малки деца, работещи при тежки условия във фабриките, много благородни дами забърсваха по някоя сълза с копринените си кърпички, а Мод притежаваше решителността и самообладанието да помага наистина.

„И тази жена ме обича“, помисли си той.

— Да Ви предложа нещо за пиене, господин фон Улрих? Кабинетът ми е много тесен, но имам бутилка от най-доброто шери на брат ми.

— Много сте любезна, но трябва да тръгваме — каза Ото.

„Доста бързо“, помисли си Валтер. Чарът на Мод вече не действаше на Ото. Синът му имаше неприятното чувство, че нещо се е объркало.

Ото извади банкнота от портфейла си.

— Моля, приемете един скромен принос към Вашата чудесна работа тук, лейди Мод.

— Колко щедро! — възкликна тя.

Валтер даде също толкова пари.

— Може би ще позволите и аз да направя дарение.

— Оценявам всичко, което можете да ми предложите.

Валтер се надяваше, че само той е забелязал пакостливия й поглед при тези думи.

— Моля, предайте поздравите ми на граф Фицхърбърт — рече Ото.