Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Аз не бих приел тяхното злато!

— Фиц, Фиц, та ти имаш толкова много собствено злато.

Когато Били отведе невестата си у дома в Абъроуен, на улица „Уелингтън“ имаше празненство.

Беше събота, през лятото, и за разнообразие не валеше дъжд. В три следобед Били и Милдред пристигнаха на гарата заедно с децата на Милдред, новите заварени дъщери на Били. Инид и Лилиан бяха съответно на осем и седем години. По това време миньорите вече бяха излезли от мината, бяха взели седмичната си баня и носеха неделните костюми.

Родителите на Били ги посрещнаха на гарата. Бяха остарели и му се видяха някак смалени, вече не се открояваха сред околните. Тате стисна ръката на Били и рече:

— Гордея се е теб, синко. Ти им устоя, точно както съм те учил.

Били се радваше, макар да не се възприемаше като поредния успех в живота на тате.

Мама и тате бяха виждали Милдред веднъж, на сватбата на Етел. Тате се здрависа с нея, а мама я целуна.

— Прекрасно е, че отново Ви виждам, госпожо Уилямс — каза Милдред. — Трябва ли вече да Ви наричам „мамо“?

По-добре нямаше как да го каже. На мама й стана приятно. Били беше сигурен, че тате ще обикне Милдред, при положение че тя се въздържа от ругатни.

Настойчивите въпроси от депутати в Камарата на общините — захранвани със сведения от Етел — бяха принудили правителството да намали присъдите на много войници и моряци, съдени в Русия за метеж и други провинения. Присъдата на Били беше намалена на една година и той беше освободен от затвора и демобилизиран. Ожени се за Милдред възможно най-скоро след това.

Абъроуен му се видя чужд. Градът не се беше променил много, но чувствата на Били бяха други. Абъроуен беше малък и сив, а околните планини приличаха на стени, които задържат хората тук. Били вече не беше убеден, че това е неговият дом. Също като с костюма отпреди войната — още му беше по мярка, но той не се чувстваше удобно в него. „Нищо случващо се тук няма да промени света“, помисли той.

Изкачиха се по хълма до улица „Уелингтън“ и откриха, че всички къщи са празнично украсени със знамена — английското знаме, уелски дракон, червени. Над улицата имаше транспарант с надпис „Добре дошъл у дома, Били Двойния“. Всички съседи бяха наизлезли на улицата. Имаше маси с кани бира, чайници и чинии, отрупани с пайове, кексове и сандвичи. Щом зърнаха Били, всички запяха „Ще те посрещаме с добре дошъл в хълмовете“.

Химнът разплака Били.

Подадоха му пинта бира. Около Милдред се струпаха възхитени младежи. За тях тя беше екзотично създание — с лондонски дрехи, лондонски говор и широкопола шапка, украсена лично от нея с копринени цветя. Дори и когато се държеше възможно най-благовъзпитано, тя не можеше да не говори двусмислици от рода на „Трябваше да го сваля от гърдите си, ако ме извините за израза“.

Дядо беше остарял още повече и едва стоеше прав, но умът му беше бистър. Залови се с Инид и Лилиан — вадеше курабии от джобовете на жилетката си и показваше на момиченцата как може да накара монета от едно пени да изчезне.

Били трябваше да разговаря с всички опечалени семейства за загиналите си другари: Джоуи Понти, Пророка Джоунс, Луелин Петното и останалите. Срещна се и с Томи Грифитс, с когото се бяха видели за последен път в Уфа. Бащата на Томи, атеистът Лен, беше измършавял от рака.

В понеделник Били щеше да се върне на работа в мината и всички миньори искаха да му обяснят какви промени са направени в негово отсъствие: имаше нови пътища по-дълбоко в мината, повече електрическо осветление и по-добра безопасност.

Томи стъпи на един стол и държа приветствена реч. После Били трябваше да му отговори.

— Войната промени всички ни — започна той. — Помня как хората казваха, че Бог е поставил богатите на земята, за да управляват нас, по-дребните люде. — Думите му предизвикаха презрителен смях. — Мнозина се излекуваха от тази заблуда през петте години, когато воюваха под командването на офицери от висшата класа, които никога не бяха отговаряли и за излет на неделното училище. — Присъстващите ветерани закимаха разбиращо. — Тази война беше спечелена от хора като нас, обикновени хора, необразовани, но не и глупави.

Всички се съгласиха и казваха „Да“ и „Слушай, слушай“.

— Сега имаме право на глас. Имат право и нашите жени, макар и засега не всички, както сестра ми Ет може да ви каже начаса. — Жените приветстваха тези думи. — Това е нашата страна и ние трябва да поемем контрола над нея, както постъпиха болшевиките в Русия и социал-демократите в Германия. — Мъжете завикаха одобрително. — Ние имаме партия на работническата класа, Лейбъристката партия, и сме достатъчно многобройни, за да я доведем на власт. На последните избори Лойд Джордж победи с измама, но сега няма да му се размине.