Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Тя се разсмя пренебрежително.

— Къде са ми диамантите тогава?

— Нали разбираш, имаме банкети, пътуваме в първа класа във влака и тем подобни.

— Благородниците никога не са вършили нищо полезно. Вие всички работите по дванадесет, петнадесет, осемнадесет часа дневно. Не може да се очаква да ровите в сметта, за да търсите дърва за огрев, както правят бедните.

— По този начин винаги се намира извинение елитът да разполага със специални привилегии.

— Ела — отвърна тя. — Ще ти окажа специална привилегия.

След като се любиха, Григорий остана да лежи буден. Въпреки опасенията си, той не можеше да не се радва тайничко, че семейството му живее толкова добре. Катерина беше наддала на тегло. Когато се срещнаха, тя беше пищно двадесетгодишно момиче, а сега беше закръглена двадесет и шест годишна майка. Владимир беше на пет, учеше се да пише и да чете и ходеше на училище с децата на другите нови господари на Русия; Анна, на която казваха Аня, беше на три — къдрокоса палавница. Жилището им някога беше на една от фрейлините на царицата. Беше топло, сухо и просторно — имаше втора спалня за децата, кухня, дневна. Достатъчно място за двадесет човека в старата квартира на Григорий в Петроград. На прозорците имаше завеси, за чая — порцеланови чаши, килим пред камината и маслен пейзаж с езерото Байкал на стената.

Григорий най-сетне заспа, ала в шест сутринта го събуди думкане по вратата. Той отвори и видя бедно облечена болезнено слаба жена, която му се стори позната.

— Съжалявам, че Ви безпокоя толкова рано, Ваше благородие — започна тя със старото обръщение.

Григорий я позна: това беше съпругата на Константин.

— Магда! — удивено възкликна той. — Толкова си се променила! Влизай. Какво има? Сега в Москва ли живеете?

— Да, преместихме се, Ваше благородие.

— Не ми казвай така, за Бога. Къде е Константин?

— В затвора.

— Какво? Защо?

— Като контрареволюционер.

— Невъзможно. Сигурно е станала ужасна грешка.

— Да, господине.

— Кой го арестува?

— ЧК.

— Тайната полиция. Е, те работят за нас. Ще разбера всичко. Веднага след закуска почвам да проверявам.

— Моля Ви, Ваше благородие, направете нещо веднага, умолявам Ви — те ще го разстрелят до час.

— По дяволите. Чакай да се облека.

Облече униформата си. Нямаше пагони, които да обозначават чина, но беше от много по-добър плат от войнишките и по това ясно личеше, че е началник.

След няколко минути двамата с Магда излязоха от Кремъл. Валеше сняг. Изминаха краткото разстояние до площад „Лубянка“. ЧК се помещаваше в голяма барокова сграда от жълта тухла, бивше седалище на застрахователно дружество. Часовият на вратата отдаде чест на Григорий.

С влизането си Григорий се развика.

— Кой отговаря тук? Доведете ми дежурния офицер незабавно! Аз съм другарят Григорий Пешков, член на Централния комитет. Искам веднага да видя арестанта Константин Воротинцев. Какво чакате? Заемете се?

Установил беше, че това е най-бързият начин за вършене на работа, макар ужасно да му напомняше прищевките на капризен благородник.

Часовите потърчаха панически няколко минути, а после Григорий преживя удар. Дежурният офицер беше доведен във фоайето. Григорий го позна. Това беше Михаил Пински.

Григорий се ужаси. В царската полиция Пински беше насилник и бияч. Беше ли сега революционен насилник и бияч?

— Другарю Пешков — поздрави Пински с мазна усмивка. — Каква чест.

— Не ми приказваше така, като те халосах, понеже тормозеше бедното селянче — отвърна Григорий.

— Колко се промениха нещата за всички нас, другарю.

— Защо сте арестували Константин Воротинцев?

— За контрареволюционни занимания.

— Това е нелепо. Той беше председател на болшевишкия кръжок в Путиловата фабрика през четиринадесета година. Беше един от първите депутати в Петроградския съвет. Той е повече болшевик от мен!

— Нима? — отвърна Пински с намек за заплаха.

Григорий не му обърна внимание.

— Доведи го при мен.

— Веднага, другарю.

След няколко минути се появи Константин. Беше мръсен, небръснат и вонеше на кочина. Магда избухна в сълзи и го прегърна.

— Трябва да разговарям с арестанта лично — каза Григорий на Пински. — Заведи ни в твоя кабинет.

Пински поклати глава.

— Моето кабинетче…

— Недей да спориш. В твоя кабинет.

Така Григорий искаше да подчертае властта си. Нужно му беше да притисне Пински.

Пински ги заведе в кабинет на горния етаж, който гледаше към вътрешния двор. Набързо прибра един бокс от писалището в чекмеджето.