Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Григорий погледна през прозореца и видя, че вече се зазорява.

— Чакай отвън — рече той на Пински.

Седнаха и Григорий попита Константин:

— Какво става, по дяволите?

— Дойдохме в Москва, когато правителството се премести — обясни Константин. — Мислех, че мога да стана комисар. Оказа се грешка. Тук нямам политическа подкрепа.

— И какво правиш?

— Върнах се към обичайната си работа. Сега съм във фабриката „Тод“. Правим части за двигатели, зъбни колела, бутала и сачмени лагери.

— А защо чекистите са си наумили, че си контрареволюционер?

— Фабриката избира депутат за московския съвет. Един от инженерите обяви, че ще се кандидатира като меншевик. Проведе събрание и аз отидох да го чуя. Имаше само десетина човека. Аз не говорих, тръгнах си по средата на срещата и не гласувах за него. Разбира се, спечели кандидатът на болшевиките. Но след изборите уволниха всички, които бяха присъствали на меншевишкото събрание. А миналата седмица ни арестуваха.

— Ние не можем да правим така — отчаяно рече Григорий. — Дори и в името на революцията. Не можем да арестуваме работници, защото са отишли да чуят различно мнение.

Константин го изгледа някак особено.

— Да не си бил някъде другаде?

— Разбира се. Воювах срещу контрареволюционните армии.

— Затова и не знаеш какво става.

— Искаш да кажеш, че това се е случвало и преди?

— Гришка, то се случва всеки ден.

— Не мога да повярвам.

Магда се намеси.

— А снощи получих вест от една приятелка, която е омъжена за полицай. Съобщаваше ми, че Константин и останалите ще бъдат разстреляни в осем тази сутрин.

Григорий погледна армейския си часовник. Беше почти осем.

— Пински! — провикна се той.

Полицаят влезе.

— Спри екзекуцията.

— Опасявам се, че е твърде късно, другарю.

— Искаш да кажеш, че хората вече са разстреляни?

— Не съвсем — отвърна Пински и се приближи към прозореца.

Григорий го последва. Магда и Константин застанаха до него.

Долу, в покрития със сняг двор, наказателният отряд се събираше в ясната светлина на ранното утро. Срещу войниците бяха застанали десетина мъже, треперещи в тънките си дрехи. Над главите им се вееше червеното знаме.

Пред погледа на Григорий войниците вдигнаха пушките си.

Григорий извика:

— Престанете веднага! Не стреляйте! — Но гласът му беше приглушен зад стъклото и никой не го чу.

След миг се чу стрелба.

Осъдените паднаха. Григорий ги гледаше ужасен.

В снега около телата се появиха кървави петна, яркочервени като знамето.

Мод спа през деня и стана рано следобед, когато Валтер прибра децата от неделното училище. Ерик беше на три, Хайке — на две, и изглеждаха така сладки в хубавите си дрешки, че Мод усещаше как сърцето й ще се пръсне от любов.

Никога не беше изпитвала такова чувство. Дори лудата й страст по Валтер не беше така завладяваща. Освен това децата й причиняваха отчаяна тревога. Щеше ли да успее да ги отхрани, да ги сгрее и да ги защити от бунтовете и революцията?

Нахрани децата с топло мляко и хляб, за да се стоплят, после почна да се подготвя за вечерта. Двамата с Валтер устройваха скромно семейно тържество в чест на тридесет и осмия рожден ден на братовчеда на Валтер, Роберт фон Улрих.

Противно на страховете — или пък надеждите — на старите фон Улрихови, Роберт не беше загинал във войната. Във всеки случай Валтер не стана граф. Роберт беше военнопленник в лагер в Сибир. Когато болшевиките сключиха мир с Австрия, Роберт и другарят му от войната Йорг, се отправиха към дома. Вървяха пеш, спираха коли и се возеха на товарни влакове. Отне им цяла година, но успяха, а когато се върнаха, Валтер им намери апартамент в Берлин.

Мод си сложи престилката. В кухничката на малката къща, тя направи супа от зеле, стар хляб и ряпа. Приготви и малка торта, макар че се наложи да подсили съставките с още ряпа.

Научила се беше да готви и да прави още много неща. Една възрастна доброжелателна съседка се беше смилила над обърканата благородничка и я беше научила как да оправя легло, да глади риза и да мие вана. Всичко това беше удар за Мод.

Живееха в градска къща като за средната класа. Не можеха да харчат пари за нея, нито пък да си позволят прислуга, както Мод беше свикнала, и притежаваха доста мебели, купени на старо, за които Мод тайно мислеше, че са безнадеждно провинциални.

Очакваха по-добри времена, ала нещата всъщност се влошиха: кариерата на Валтер във външното министерство стигна до задънена улица заради брака му с англичанка. Той би сменил професията си, но в икономическия хаос имаше късмет, че изобщо разполага с работа. А след четири бедни години първоначалните недоволства на Мод изглеждаха дребнави. Тапицерията на мебелите беше закърпена на местата, където децата я бяха скъсали, счупените прозорци бяха запушени с картон, а боята навсякъде се лющеше.