Кен Фоллетт - Крахът на титаните

На излизане взе и един забравен от клиент вестник. Валтер щеше да го прочете. Не можеха да си позволяват вестници.

От клуба тръгна направо към пекарницата. Беше опасно човек да задържа пари — до вечерта заплатата му можеше и да не стигне за един хляб. Няколко жени вече чакаха на студа пред магазина. В пет и половина пекарят отвори и написа с тебешир на дъската цените. Днес един черен хляб струваше сто двадесет и седем милиарда марки.

Мод купи четири хляба. Нямаше да изядат всичко днес, но това нямаше значение. Старият хляб можеше да уплътни вкуса на супата, а банкнотите не можеха.

Прибра се у дома в шест. По-късно щеше да облече децата и да ги заведе в дома на баба им и дядо им за през деня, за да може да се наспи. А сега разполагаше с около час насаме с Валтер. Това беше най-хубавата част от деня.

Приготви закуска и взе подноса в спалнята.

— Погледни. Пресен хляб, кафе… и един долар!

— Умно момиче! — рече Валтер и я целуна. — Какво ще купим? — Потрепери в пижамата си и додаде — Трябват ни въглища.

— Да не бързаме. Ако искаш, можем да задържим долара. И след седмица той пак ще струва толкова. Ако ти е студено, аз ще те топля.

— Ела тогава — отговори с усмивка Валтер.

Мод се съблече и се мушна в леглото.

Изядоха хляба, изпиха кафето и се любиха. Сексът все още беше вълнуващ, макар и да не отнемаше толкова време, колкото в началото.

После Валтер прочете вестника, който Мод беше донесла.

— Революцията в Мюнхен е свършила — каза той.

— Завинаги ли?

Валтер сви рамене.

— Задържали са водача. Адолф Хитлер.

— Онзи начело на партията, към която се присъедини Роберт ли?

— Да. Обвинен е в държавна измяна. В затвора е.

— Добре — отговори Мод с облекчение. — Слава Богу, че това свърши.

Граф Фицхърбърт се изправи на трибуната пред кметството в Абъроуен в три следобед в деня преди общите избори. Облечен беше в официален костюм и носеше цилиндър. Консерваторите в предните редове го аплодираха, но повечето зрители го освиркаха. Някой го замери със смачкан вестник и Били се намеси:

— Без такива, момчета, оставете го да говори.

Ниски облаци помрачаваха зимния следобед и уличните лампи вече бяха запалени. Валеше дъжд, но тълпата беше голяма — двеста или триста човека, главно миньори с каскети, напред имаше и няколко бомбета. Тук-там се виждаха и жени с чадъри. Край тълпата дечурлига си играеха по влажната улица.

Фиц водеше кампания в подкрепа на настоящия депутат, Пърсивал Джоунс. Почна да говори за митата. Това устройваше Били. Фиц можеше да си приказва така цял ден и да не докосне сърцата на абъроуенци. На теория това беше голямата тема на тези избори. Консерваторите предлагаха да намалят безработицата, като вдигнат вносните мита, за да предпазят британското производство. Това обедини либералите в опозиция, защото свободната търговия беше тяхната най-стара идеология. Лейбъристите също бяха на мнение, че отговорът не е в митата, и предложиха национална програма за работа, за да се трудят незаетите, и удължаване на образованието, за да не се вливат още повече младежи в претоварения пазар на работна ръка.

Истинският въпрос обаче беше кой ще управлява.

— За да насърчи заетостта в селското стопанство, консервативното правителство ще плаща на всеки стопанин по една лира на акър, ако той плаща на своите работници по тридесет шилинга седмично или повече — каза Фиц.

Били поклати глава. Беше му и забавно, и противно. Защо да се дават пари на фермерите? Те не гладуват. Гладуват безработните фабрични работници.

Застанал до Били, тате рече:

— Такива приказки няма да спечелят гласове в Абъроуен.

Били се съгласи. В този избирателен район навремето преобладаваха селските стопани, но тези дни бяха отминали. Сега работниците имаха право на глас и на изборите щяха да надделеят над фермерите. Пърсивал Джоунс беше запазил мястото си на обърканите избори през 1922 година само с няколко гласа. Сигурно този път щяха да го изхвърлят.

Фиц се горещеше.

— Ако гласувате за лейбъристите, ще дадете гласа си за човек, чието военно досие е опетнено — заяви той. Думите му не се харесаха на слушателите, които знаеха историята на Били и го имаха за герой. Прозвуча несъгласен ропот, а тате се провикна:

— Засрами се!

Фиц не се отказа.

— Един човек, който предаде своите братя по оръжие и своите офицери и който беше осъден от военния съд за нелоялност и пратен в затвора. Казвам ви: не опозорявайте Абъроуен, като изберете за парламента такъв човек.