Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Фиц слезе от трибуната под откъслечни ръкопляскания и освирквания. Били го изгледа, но графът не срещна погледа му.

Били на свой ред се изправи на трибуната.

— Може би очаквате да обидя граф Фицхърбърт така, както той обиди мен.

Томи Грифитс се провикна от множеството:

— Дай му да се разбере, Били!

— Но това не е тупаник в мината. Тези избори са прекалено важни, та да се решават от евтини подигравки. — Хората стихнаха. Били знаеше, че подобен разумен подход няма да им се понрави. Те харесваха евтините подигравки. Но той забеляза, че тате му кима одобрително. Тате разбираше какво се опитва да направи Били. И как иначе. Той го беше научил.

— Графът показа храброст, като дойде и заяви възгледите си пред тълпа миньори. Може и да греши — всъщност наистина греши — но не е страхливец. И през войната беше такъв. Много от нашите офицери бяха същите. Бяха смели, но твърдоглави. Стратегията им беше грешна, тактиката им беше грешна, съобщенията им бяха лоши и мисленето им беше остаряло. Но не промениха идеите си, докато не загинаха милиони.

Публиката мълчеше. Вече й стана интересно. Били видя Милдред. Тя изглеждаше горда. Държеше по едно детенце във всяка ръка — синовете на Били, Дейвид и Киър, на една и на две годинки. Милдред не беше много запалена по политиката, но искаше Били да стане депутат, за да могат да се върнат в Лондон и тя да поднови бизнеса.

— През войната нито един човек от работническата класа не се издигна повече от сержантски чин. Всички випускници на частните училища обаче постъпиха в армията като младши лейтенанти. Животът на всеки от присъстващите тук днес ветерани е бил ненужно излаган на опасност от тъпоумни офицери и спасяван от някой интелигентен сержант.

Чу се висок одобрителен шепот.

— Тук съм, за да заявя, че това време отмина. В армията и в другите жизнени поприща хората трябва да бъдат издигани заради ума, а не заради произхода си.

Той повиши глас и усети в тона си страстната тръпка, позната му от проповедите на баща му.

— Тези избори са за бъдещето и за това в каква страна ще израснат децата ни. Трябва да направим така, че да се различава от онази, в която израснахме ние. Лейбъристката партия не призовава към революция. Видяхме революцията в други страни и тя не работи. Но призоваваме за промяна — сериозна промяна, основна промяна, коренна промяна.

Били помълча, после отново извиси глас, за да довърши.

— Не. Не обиждам нито лорд Фицхърбърт, нито господин Пърсивал Джоунс — каза той и посочи двата цилиндъра в първата редица. — Само им казвам: господа, вие сте история. — Понесоха се одобрителни викове. Били отмести погледа си от първия ред към миньорите, силни и смели мъже, които не бяха получили нищо по рождение, но въпреки това изхранваха себе си и семействата си. — Приятели работници, ние сме бъдещето!

Слезе от трибуната.

Когато гласовете бяха преброени, той спечели с голямо мнозинство.

Етел също.

Консерваторите бяха най-голямата група в новия парламент, но не бяха мнозинство. Лейбъристите бяха втори, със сто деветдесет и един депутата, в това число и Ет Лекуит от Олдгейт и Били Уилямс от Абъроуен. Либералите бяха трети. Шотландските прохибиционисти спечелиха едно място, а комунистите — нито едно.

Когато се събра новият парламент, лейбъристите и либералите събраха гласовете си, за да свалят консервативното правителство, и кралят беше задължен да помоли водача на Лейбъристката партия Рамзи МакДоналд да стане министър-председател. За пръв път Великобритания имаше лейбъристко правителство.

Етел не беше влизала в Уестминстърския дворец след онзи ден през шестнадесета година, когато я бяха изхвърлили, задето викаше по Лойд Джордж. Сега седеше на тапицираната със зелена кожа пейка, с ново палто и шапка, и току поглеждаше към галерията за публиката, откъдето я бяха прогонили преди повече от седем години. Отиде във фоайето и гласува заедно с министрите от кабинета, прочути социалисти, на които се възхищаваше отдалеч: Артър Хендерсън, Филип Сноудън, Сидни Уеб и самият премиер. Имаше бюро в един малък кабинет, който делеше с друга депутатка от Лейбъристката партия. Правеше проверки в библиотеката, похапваше препечен хляб с масло в чайната и прибираше торбите с адресираната до нея поща. Обикаляше из огромната сграда, изучаваше коридорите и опитваше да усети, че й се полага да е тук.

Един ден в края на януари взе Лойд и го разведе из Уестминстърския дворец. Момчето беше на девет години и никога не беше влизало в толкова огромна и толкова разкошна сграда. Етел опита да му обясни принципите на демокрацията, но Лойд беше твърде малък.