Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Били имаше малко общо със съкилийниците си. Те не бяха политически затворници. Повечето бяха извършили истински престъпления — кражби, нападения и убийства. Бяха корави мъже, но и Били беше такъв, та не се боеше от тях. Те се държаха с него с предпазлива почтителност, защото явно усещаха, че неговото престъпление е някак по-горно от техните. Били им говореше достатъчно дружелюбно, но никой не се интересуваше от политиката. Не намираха нищо нередно в обществото, което ги беше хвърлило в затвора. Просто възнамеряваха следващия път да надхитрят системата.

През половинчасовата обедна почивка Били четеше вестника. Повечето от затворниците бяха неграмотни. Един ден отгърна Дейли хералд и видя фотография на познато лице. Смая се, когато след миг осъзна, че това е той.

Спомни си кога е направена фотографията. Милдред го беше замъкнала при фотографа в Олдгейт и там го снимаха в униформата.

— Всяка нощ ще я целувам — каза тогава Милдред. Той често си припомняше това двусмислено обещание, когато беше далеч от нея.

Заглавието беше „Защо сержант Уилямс е в затвора?“ Били зачете с растящо вълнение.

„Уилям Уилямс от Осми батальон на Уелските стрелци — Приятелите от Абъроуен — излежава десетгодишна присъда във военен затвор. Обвинен е в държавна измяна. Дали той предаде родината си, дали мина на страната на врага, или пък избяга от бойното поле? Напротив. Той се сражава храбро при Сома и продължи да служи във Франция още две години, като беше повишен в сержантски чин.“

Били се развълнува. „Това във вестниците съм аз“, рече си той, „и пишат, че съм се сражавал храбро!“

„После той беше изпратен в Русия. Ние не сме във война с Русия. Не е задължително британският народ да одобрява режима на болшевиките. Но ние не нападаме всеки режим, който не одобряваме. Болшевиките не представляват заплаха за нашата страна или за нашите съюзници. Парламентът никога не е одобрявал военни действия срещу московското правителство. Съществува сериозният въпрос дали нашата мисия там не е в нарушение на международното право.

Наистина, в продължение на няколко месеца на британския народ не се каза, че неговата армия воюва в Русия. Правителството правеше подвеждащи изявления в смисъл, че войските ни са там само в защита на нашата собственост, че организират скорошно изтегляне или изчакват заповеди. Явното внушение беше, че те не действат срещу Червената армия.

Изобличаването на тези изявления като лъжа се дължи в немалка степен на Уилям Уилямс.“

— Ей — каза Били, без да се обръща към някого определено. — Гледай. Дължи се на Уилям Уилямс.

Мъжете от неговата маса се скупчиха да погледнат през рамо то му. Неговият съкилийник, грубиян на име Сирил Паркс, рече:

— Това на снимката си ти! Какво правиш във вестника?

Били дочете статията на глас:

„Престъплението му беше, че каза истината в писмата до своята сестра, написани с прост код, за да избегне цензурата. Британският народ му дължи благодарност.

Но действията му подразниха онези личности в армията и правителството, които отговаряха за използването на британските войници за свои собствени политически цели. Уилямс беше осъден от военен съд на десет години затвор.

Той не е единствен. Голям брой войници, които не искаха да станат част от опита за контрареволюция, бяха изправени пред съмнителни съдилища в Русия и получиха скандално високи присъди.

Уилям Уилямс и другите като него станаха жертва на отмъстителни хора с положение във властта. Това трябва да бъде поправено. Великобритания е страна на справедливостта. В край на краищата, за това воювахме.“

— Какво ще кажете за това? — попита Били. — Пише, че съм жертва на хора от властта.

— И аз така — обади се Сирил Паркс, който беше изнасилил едно четиринадесетгодишно белгийско момиче в някакъв обор.

Изведнъж вестникът беше изтръгнат от ръцете на Били. Вдигна очи и видя тъпото лице на Андрю Дженкинс, един от по-противните надзиратели.

— Уилямс, може да имаш приятели нависоко. Обаче тука си само поредния шибан затворник, затова се връщай на работа, че мътните те взели.

— Веднага, господин Дженкинс — отговори Били.

През лятото на 1920 година Фиц беше вбесен, когато в Лондон пристигна руска търговска делегация, а премиерът Лойд Джордж я прие на „Даунинг стрийт“ 10. Болшевиките все още воюваха с възстановената по мирния договор Полша и Фиц беше на мнение, че Великобритания трябва да застане на полска страна, ала не срещаше голяма подкрепа. Лондонските докери стачкуваха, за да не товарят кораби с оръжия за полската армия, а Конгресът на профсъюзите заплашваше с обща стачка в случай на намеса на британската армия.