Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— За това количество тридесет и шест долара кашончето.

— Става — Лев извади парите си. — Отварям бар извън града и…

— Не се налага да ми обясняваш, братче — заяви търговецът и посочи през прозореца. На съседното празно място строителните работници подготвяха терена. — Новият ми склад, пет пъти по-голям от този. Хвала на Бога за сухия закон.

Лев разбра, че тази блестяща идея не е хрумнала първо на него.

Плати на човека и натовариха уискито във фургона Мак.

На другия ден Лев се върна в Бъфало.

Лев паркира пълния с уиски камион на улицата край дома на Вялови. Зимният следобед вече гаснеше. В алеята нямаше коли. Той почака малко, напрегнат и готов да избяга, но не забеляза никакво движение.

С изопнати нерви излезе от возилото, отиде до входната врата и си отвори със своя ключ.

Мястото бе притихнало. От горния етаж дочуваше гласа на Дейзи и шепота на Полина. Нямаше други звуци.

Стъпваше леко по дебелия килим, прекоси антрето и надникна в приемната. Всички столове бяха преместени покрай стените на стаята. В центъра имаше драпирана с черна коприна подставка, а на нея — полиран махагонов ковчег с лъскави месингови дръжки. Вътре се намираше тялото на Йосиф Вялов. Смъртта беше омекотила свадливите му черти и той изглеждаше безобиден.

Олга седеше край трупа. Беше облечена в черна рокля. Обърната беше с гръб към вратата.

Лев пристъпи в стаята.

— Здравей, Олга — тихо рече той.

Тя зина да се развика, но Лев покри лицето й с ръка и я спря.

— Няма за какво да се тревожиш. Искам само да поговорим — каза той и бавно освободи хватката.

Олга не викна.

Лев се поуспокои. Преодолял беше първото препятствие.

— Ти уби баща ми! — ядно каза Олга. — За какво можем да говорим?

Той пое дълбоко дъх. Трябваше да се справи с това по най-точния начин. Чарът нямаше да е достатъчен. Нужен беше и ум.

— За бъдещето — каза той с нисък доверителен глас. — Твоето, моето и на малката Дейзи. Знам, че съм в беда. Но това се отнася и до теб.

Олга не искаше да го слуша.

— Аз не съм в никаква беда — рече тя и се извърна към тялото.

Лев си придърпа стол и седна близо до нея.

— Бизнесът, който ти наследи, е провален. Разпада се, почти нищо не струва.

— Баща ми беше много богат! — раздразнено отвърна тя.

— Притежаваше барове, хотели и продаваше алкохол. Всичко това е на загуба, при това законът за забрана на алкохола е в сила едва от две седмици. Той вече затвори пет бара. Скоро нищо няма да остане. — Лев помълча малко, после вкара в действие най-силния си довод. — Не можеш да мислиш само за себе си. Трябва да се замислиш как ще отгледаш Дейзи.

Олга изглеждаше потресена.

— Наистина ли бизнесът ще фалира?

— Чу какво ми каза баща ти на закуска онзи ден.

— Всъщност не помня.

— Е, не се доверявай на думата ми, моля. Провери. Питай Норман Найъл, счетоводителя. Питай всеки.

Тя го изгледа настоятелно и реши да приеме казаното сериозно.

— Защо дойде да ми го кажеш?

— Защото измислих как да спасим бизнеса.

— Как?

— Като внасяме алкохол от Канада.

— Това е незаконно.

— Да. Но е единствената ти надежда. Без пиене нямаш бизнес. Тя тръсна глава.

— Мога да се грижа за себе си.

— Сигурно. Можеш да продадеш тази къща за прилична сума, да вложиш печалбата и да се преместиш в малък апартамент заедно с майка си. Може би ще успееш да спасиш достатъчно от имота, та двете с Дейзи да оцелеете няколко години, макар че би трябвало да обмислиш да почнеш работа…

— Аз не мога да работя! Никога не съм се обучавала за нищо. Какво бих могла да правя?

— О, чуй ме, можеш да станеш продавачка в универсален магазин, можеш да работиш във фабрика…

Той не говореше сериозно и Олга го знаеше.

— Не говори глупости — тросна се тя.

— Тогава остава само една възможност — рече той и се пресегна да я докосне.

Тя се дръпна.

— Защо те е грижа какво ще стане с мен?

— Ти си ми жена.

Тя го изгледа особено.

Лев се постара да докара най-искреното си изражение.

— Знам, че се отнасях зле с теб, но някога ние се обичахме. Олга издаде презрителен гърлен звук.

— И имаме дъщеря, за която да се тревожим.

— Но ти ще идеш в затвора.

— Не и ако ти кажеш истината.

— Какво искаш да кажеш?

— Олга, ти видя какво стана. Баща ти ме нападна. Погледни лицето ми — тази синина на окото го доказва. Трябваше да отвърна. Сигурно сърцето му е било слабо. Може да е боледувал от известно време — това би обяснило защо не успя да се приготви за забраната на алкохола. Във всеки случай, той беше убит от усилието да ме нападне, а не от няколкото удара, които му нанесох при самозащита. Всичко, което трябва да направиш, е да кажеш истината на полицията.