Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Чест правеше на Олга, че не се разпищя.

— Задник такъв — обърна се Лев към Норман. — Аз убих Йосиф Вялов. Да не мислиш, че ме е страх от някакъв си счетоводител?

Норман стана и се изниза, притиснал с ръка разкървавената си уста.

Лев заговори на останалите, все още с насочен към тях пистолет.

— Всеки, който не иска да работи за мен, може да си тръгне сега, без лоши чувства.

Никой не помръдна.

— Добре — рече Лев. — Понеже излъгах за лошите чувства. — Той посочи Иля. — Ти идваш с мен и с госпожа Пешкова. Можеш да караш. Останалите — разтоварвайте камиона.

Иля ги откара в града със синия Хъдсън.

Лев имаше подозрението, че може и да е сбъркал. Не трябваше да казва пред Олга „Аз убих Йосиф Вялов“. Тя все още можеше да промени намеренията си. Реши, че ако тя спомене думите му, ще й обясни, че е излъгал, само за да сплаши Норм. Олга обаче не повдигна въпроса.

Пред полицейския участък, до голям фотоапарат на триножник, стояха двама мъже с шлифери и шапки.

Лев и Олга слязоха от колата.

Лев заговори на репортера:

— Смъртта на Йосиф Вялов е трагедия за нас, неговото семейство, и за този град.

Репортерът стенографира думите му в бележника.

— Дойдох да дам на полицията своите показания за случая. Съпругата ми, Олга, единственият друг човек, който присъства на смъртта му, е тук, за да свидетелства, че аз съм невинен. Аутопсията ще докаже, че тъстът ми умря от сърдечен удар. Съпругата ми и аз планираме да разширим започнатия от Йосиф Вялов тук, в Бъфало, бизнес. Благодаря.

— Погледнете към обектива, моля — обади се фотографът.

Лев прегърна Олга, притегли я към себе си и погледна към апарата.

— Лев, как се сдоби с тази синина? — попита репортерът.

— Това ли? — отвърна той и посочи окото си. — О, по дяволите, това е друга история.

Лев пусна най-чаровната си усмивка, а светкавицата на фотографа припламна с магнезиев блясък.

„Военният арест в Олдършот е мрачно място“, разсъждаваше Били, „но е по-добро от Сибир.“ Олдършот беше военен градец на тридесет и пет мили югозападно от Лондон. Затворът беше нова триетажна постройка с редици килии около атриум. Беше ярко осветена заради остъкления покрив. Затова и хората я наричаха „Парникът“. Имаше парно отопление и осветление на газ и беше по-удобна от повечето места, където Били беше спал през последните четири години.

Въпреки всичко се чувстваше зле. Войната беше свършила преди повече от година, а той още беше в армията. Повечето му приятели бяха демобилизирани, заработваха добри пари и водеха момичета на кино. Той все още беше в униформа и отдаваше чест, спеше в армейско легло и ядеше армейска храна. По цял ден тъчеше черги — това се работеше в този затвор. Най-лошото беше, че не беше виждал жена. Някъде навън може би Милдред го чакаше. Всеки можеше да разкаже история за някой войник, който се е завърнал у дома и е установил, че съпругата или приятелката му го е изоставила заради друг.

Нямаше връзка с Милдред или с когото и да било извън затвора. Затворниците, или „излежаващите присъда войници“, както ги наричаха официално, можеха да пращат и да получават писма, но Били беше специален случай. Понеже беше осъден за издаване на военни тайни в писмата си, пощата му беше конфискувана от властите. Това беше част от отмъщението на армията. Разбира се, нямаше вече тайни, които да разкрива. Какво щеше да напише на сестра си? Че картофите винаги са недоварени ли?

Дали мама, тате и дядо изобщо знаеха за военния съд? „Семейството на войника трябва да бъде осведомено“, мислеше той. Но не беше сигурен, а никой не отговаряше на въпросите му. Все едно. Томи Грифитс най-вероятно им беше казал. Надяваше се Етел да е обяснила какво е направил наистина.

Нямаше посетители. Подозираше, че семейството му дори не знае, че се е върнал от Русия. Щеше му се да оспори възбраната върху получаването на писма, но нямаше как да се свърже с адвокат, нямаше и пари да му плати. Единствената му утеха беше смътното усещане, че това не може да продължава вечно.

Осведомяваше се за външния свят от вестниците. Фиц се беше върнал в Лондон и държеше речи, в които призоваваше за още военна помощ за Белите в Русия. Били се питаше означава ли това, че Приятелите от Абъроуен са се завърнали у дома.

Речите на Фиц не вършеха работа. Кампанията на Етел „Долу ръцете от Русия“ беше спечелила подкрепа и беше подета от Лейбъристката партия. Въпреки колоритните антиболшевишки изявления на министъра на войната Уинстън Чърчил, Великобритания беше изтеглила войските си от полярните области на Русия. В средата на ноември Червените бяха изтласкали адмирал Колчак от Омск. Всичко, което Били беше разказал за Белите и Етел го беше повторила в кампанията си, се оказа вярно; всичко, което Фиц и Чърчил говореха — погрешно. Ала Били беше в затвора, а Фиц беше в Камарата на лордовете.