Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Наистина ли?

Макар мисълта, че е влюбен, да го беше изненадала, Гас нямаше никакво съмнение.

— Да. Обичам те, Роза.

— Само си представи — рече тя със слаба усмивка.

— Мисля, че може би съм влюбен в теб доста отдавна, без да го осъзнавам.

Роза кимна, като че някакво нейно подозрение се беше потвърдило. Оркестърът подхвана бавна мелодия. Тя се приближи до Гас.

Той я прегърна, без да се замисля, но беше твърде развълнуван, за да се справи с танца.

— Не съм сигурен, че ще успея…

— Не се притеснявай. — Роза знаеше какво мисли той. — Просто се преструвай.

Гас с труд направи няколко стъпки. Мислите му бяха объркани. Роза не каза нищо за своите чувства. От друга страна, не си тръгна. Дали имаше вероятност тя да отвърне на чувствата му?

Очевидно го харесваше, но това беше нещо съвсем друго. Дали сега не си задаваше въпроса какво изпитва? Или обмисляше някакъв вежлив начин да го отхвърли?

Вдигна поглед и Гас очакваше да получи отговор, обаче Роза каза:

— Отведи ме оттук, Гас, моля те.

— Разбира се.

Тя взе палтото си. Портиерът им повика такси, червено Рено.

— До Максим — каза Гас. Краткото пътуване премина в мълчание. Гас копнееше да узнае какво мисли тя, но не я притискаше. Тя скоро щеше да му каже.

Ресторантът беше пълен, а малкото свободни маси бяха резервирани за по-късни посетители. Оберкелнерът беше_ désolé_. Гас отвори портфейла си, извади стофранкова банкнота и рече:

— Спокойна маса в ъгъла.

Табелката с надпис Réservée изчезна и двамата с Роза се настаниха.

Избраха си лека вечеря и Гас поръча бутилка шампанско.

— Толкова си се променил — каза Роза.

— Не смятам така — изненада се Гас.

— В Бъфало беше свит младеж. Струва ми се, че даже се срамуваше пред мен. Сега обикаляш Париж, сякаш ти принадлежи.

— Боже мой, това звучи арогантно.

— Не, просто самоуверено. Все пак, ти работи за президента и беше на война — тези неща имат значение.

Сервираха им, но и двамата не ядоха много. Гас беше прекалено напрегнат. Какво мислеше тя? Обичаше ли го или не? Тя би трябвало да знае, нали? Той остави приборите си, но вместо да й зададе въпроса, който го занимаваше, каза:

— Ти винаги изглеждаше самоуверена.

Роза се засмя.

— Не е ли удивително?

— Защо?

— Струва ми се, че бях самоуверена до седемгодишната си възраст. После… е, знаеш какви са ученичките. Всички искат да са приятелки с най-хубавите. Трябваше да си играя с дебелите момичета, с грозните и с онези, които доносваха чужди дрехи. Това продължи и по-късно. Дори работата в Бъфало анархист си беше аутсайдерска. Но когато станах редакторка, почнах да си връщам самоуважението. — Тя отпи от шампанското. — Ти ми помогна.

— Така ли? — попита изненадано Гас.

— Заради начина, по който разговаряше с мен — сякаш съм най-умната и най-интересната личност в Бъфало.

— Май наистина беше така.

— Като изключим Олга Вялова.

— Ах. — Гас се изчерви. Щом си припомнеше това увлечение, се чувстваше глупаво, но не искаше да го изрича на глас, понеже щеше да е неподобаващо за джентълмен да обиди дама.

Допиха кафето и Гас поиска сметката. Още не знаеше какво изпитва Роза към него.

В таксито взе ръката й и я притисна към устните си.

— Гас, много си мил. — Той не разбираше какво иска да каже тя. Лицето й обаче беше обърнато към него почти в очакване. Дали искаше той да…? Събра смелост и я целуна.

За един застинал миг тя не отговори и Гас предположи, че е постъпил неправилно. После Роза въздъхна доволно и отвори устни.

„О, значи всичко е наред“, помисли си той с радост.

Прегърна я и двамата се целуваха през целия път до нейния хотел. Оказа се твърде кратко. Изведнъж пиколото отвори вратата на таксито.

— Избърши си устата — каза Роза и излезе. Гас измъкна носна кърпа и припряно затърка лицето си. Белият лен поаленя от червилото й. Гас внимателно сгъна кърпата и я прибра в джоба си.

Изпрати я до вратата и попита:

— Мога ли да те видя утре?

— Кога?

— Рано.

Роза се засмя.

— Никога не се преструваш, нали, Гас? Обичам това в теб.

Добре. Не беше същото като „обичам те“, но беше по-добре от нищо.

— Значи рано.

— Какво ще правим?

— Неделя е. — Гас каза първото, което му мина през ума. — Можем да идем на църква.

— Добре.

— Нека те заведа в Нотр Дам.

— Католик ли си? — изненада се тя.

— Не, от епископалната църква съм, ако въобще съм религиозен. А ти?

— И аз.

— Нищо. Ще седнем отзад. Ще проверя кога започва службата и ще ти телефонирам в хотела.