— Генерал Деникин.
— Той разполага с около сто и петдесет хиляди човека, поддържани от френски и италиански войски и снабдявани от англичаните. Според мен той планира едно стремително нападение на Москва.
— Ако позволите, намирам, че ключът към разгрома на Деникин е политически, а не военен.
Троцки изглеждаше заинтригуван.
— Продължавайте.
— Където и да отиде, Деникин си създава врагове. Неговите казаци грабят всички наред. Щом завземе някой град, излавя всички евреи и просто ги застрелва. Ако въгледобивните мини не произвеждат планираните количества, Деникин убива всеки десети миньор. И екзекутира всички дезертьори от армията си, разбира се.
— И ние го правим — отговори Троцки. — Убиваме и селяните, които укриват дезертьори.
— И селяните, които отказват да предадат зърното си. — На Григорий му се беше наложило да ожесточи сърцето си, за да приеме тази жестока необходимост. — Но аз познавам селяните. Баща ми беше селянин. Тях най-много ги е грижа за земята. Мнозина получиха големи дялове земя по време на революцията и сега искат да си ги запазят, пък да става каквото ще.
— И?
— Колчак обяви, че поземлената реформа трябва да е на основата на частната собственост.
— Ще рече, селяните да върнат земите, които са взели от аристокрацията.
— А това се знае от всички. Бих искал да отпечатам неговата прокламация и да я окача на всяка църква. Каквото и да правят нашите войски, селяните ще предпочетат нас пред белите.
— Направете го — отговори Троцки.
— Още нещо. Обявете амнистия за дезертьорите. Всеки, който се върне в редовете на армията до седем дни, няма да бъде наказван.
— Още една политическа стъпка.
— Не вярвам тя да насърчи дезертьорството, защото ще важи само една седмица. Но може да ни върне хората — особено след като научат, че белите искат да им отнемат земята.
— Опитайте — рече Троцки.
Един адютант влезе и отдаде чест.
— Другарю Пешков, получихме странен доклад. Помислих, че ще желаете да го чуете.
— Добре.
— Относно един от пленниците, които взехме в Бугуруслан. Беше в армията на Колчак, но носеше американска униформа.
— Белите имат войници от целия свят. Капиталистите империалисти, естествено, подкрепят контрареволюцията.
— Не става дума за това, другарю.
— А за какво?
— Другарю Пешков, пленникът твърди, че е Ваш брат.
Перонът беше дълъг, утринната мъгла — гъста, та Григорий не виждаше края на влака. „Сигурно има някаква грешка“, рече си той; „объркване на имената или грешка при превода.“ Постара се да бъде твърд и да понесе разочарованието, но не успя — сърцето му биеше по-бързо и нервите му се обтегнаха. Бяха минали пет години, откакто за последен път видя брат си. Често мислеше, че Лев е загинал. И все още това можеше да е страшната истина.
Крачеше бавно и се взираше през стелещата се мъгла. Ако наистина този човек беше Лев, той щеше да е променен, разбира се. През последните пет години самият Григорий беше загубил един преден зъб и по-голямата част от дясното си ухо. Навярно се беше променил и с друго, без да забележи. Какви ли щяха да са промените у Лев?
Скоро от бялата мъгла се появиха две фигури: руски войник в опърпана униформа и саморъчно направени обуща, а до него — един мъж, който изглеждаше като американец. Това ли беше Лев? Беше късо подстриган, по американски, и не носеше мустаци. Както на всички американски войници, лицето му беше обло и добре охранено, а под хубавата нова униформа раменете му бяха месести. С все по-голямо недоверие забеляза, че униформата е офицерска. Нима брат му беше американски офицер?
И пленникът се взираше в него. Когато приближи, Григорий видя, че това наистина е брат му. Изглеждаше променен и това не беше само общото излъчване на спокойно добруване. Дължеше се повече на стойката на Лев, на израза на лицето му и главно на погледа му. Беше загубил момчешката напереност за сметка на известна предпазливост. Всъщност, Лев беше пораснал.
Когато се приближиха още, Григорий си спомни всички разочарования от Лев и на устата му дойдоха куп обвинения, ала не ги изрече. Просто разпери ръце и прегърна Лев. Разцелуваха се, потупаха се по гърбовете, пак се прегърнаха и Григорий откри, че плаче.
След малко качи Лев на влака и го заведе във вагона, който използваше за кабинет. Заръча на адютанта да донесе чай. Разположиха се в две овехтели кресла.
— Значи си във войската? — попита невярващо Григорий.
Читать дальше