Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— В Америка въведоха задължителната служба.

Това обясняваше нещата. Лев никога не би постъпил доброволно.

— При това си офицер!

— Както и ти — отвърна Лев.

Григорий поклати глава.

— В Червената армия премахнахме чиновете. Аз съм военен комисар.

— Но още има хора, които поръчват чая, и такива, които го носят — рече Лев, когато адютантът се върна с чашите. — Мама щеше да се гордее, нали?

— Направо щеше да се пръсне от гордост. А ти защо не ми писа? Мислех, че си загинал!

— Ох, по дяволите, извинявай. Толкова ми беше противно, задето ти взех билета, че ми се искаше да пиша, че мога да платя за пътуването ти. Все отлагах, докато събера повече пари.

Неубедително оправдание, съвсем присъщо на Лев. Той никога не ходеше по забави, ако няма модерно сако, и отказваше да влезе в кръчма, ако няма пари да черпи наред.

Григорий си спомни още едно предателство.

— Не ми каза, че Катерина е бременна.

— Бременна ли? Не знаех.

— Напротив, знаел си. И си й заръчал да не ми казва.

— Ох. Забравил съм. — Хванат в лъжа, Лев изглеждаше глупаво, но не му беше нужно много време да измисли в какво да обвини брат си. — Корабът, на който ти ме прати, дори не стигна до Ню Йорк! Свали всички ни в някаква дупка, Кардиф. Трябваше да работя в продължение на месеци, за да спестя пари за друг билет.

За миг Григорий даже се почувства виновен, обаче си спомни как Лев го молеше за билета.

— Май не трябваше да ти помагам да се измъкнеш от полицията — хладно отговори той.

— Сигурно си направил най-доброто за мен — неохотно призна Лев. После се усмихна топло, което винаги караше Григорий да му прощава. — Както винаги след смъртта на мама.

Григорий усети как гърлото му се свива.

— Все едно — отговори той и се съсредоточи върху това да звучи твърдо. — Трябва да накажем Вялови, задето ни измамиха.

— Аз постигнах моето отмъщение — каза Лев. — В Бъфало има един Йосиф Вялов. Преспах с дъщеря му, тя забременя и той трябваше да ми позволи да се оженя за нея.

— Боже мой! И сега ти си член на семейството Вялови?

— Вялов съжали за решението си и затова уреди така, че да ме вземат във войската. Надява се, че смъртта ще ме застигне в бой.

— По дяволите. Ти още ли следваш оная си работа?

Лев сви рамене.

— Май да.

И Григорий трябваше да разкрие някои неща, но се притесняваше. Внимателно подхвана:

— Катерина роди момченце, твоя син. Нарече го Владимир.

Лев изглеждаше доволен.

— Така ли? Имам син!

На Григорий не му достигна смелост да каже, че детето не знае нищо за Лев и нарича него „татко“. Вместо това каза:

— Грижа се добре за него.

— Знаех си, че така ще постъпиш.

Григорий усети познатото раздразнение, както винаги, когато Лев приемаше, че някой друг ще поеме изоставените от него отговорности.

— Лев — рече Григорий, — аз се ожених за Катерина.

Зачака гневен отговор. Лев обаче остана спокоен.

— И това си знаех.

— Какво? — изуми се Григорий.

Лев кимна.

— Ти беше луд по нея, а пък тя имаше нужда от солиден мъж, на когото да разчита за отглеждането на детето. Така беше писано.

— Толкова се измъчих! — възкликна Григорий. Все едно всичко е било ненужно? — Терзаеше ме мисълта, че те предавам.

— Не, по дяволите. Аз я изоставих в беда. Желая късмет и на двама ви.

Небрежното отношение на Лев направо влуди Григорий.

— Изобщо имаше ли някакви притеснения за нас? — остро попита той.

— Гришка, знаеш ме какъв съм.

Лев, разбира се, не се беше тревожил за тях.

— Не си и помислил за нас.

— Напротив. И не се прави на толкова праведен. Ти я искаше, потърпя малко, може би няколко години, и накрая спа с нея.

Това беше суровата истина. Лев по някакъв дразнещ начин смогваше да принизи всички на своето ниво.

— Прав си — отговори Григорий. — Все едно. Сега ние имаме още едно дете, момиченце. Анна, на годинка и половина.

— Двама възрастни и две деца. Няма значение. Имам достатъчно.

— Какви ги говориш?

— Печеля пари. Продавам на казаците срещу злато уиски от британските военни складове. Натрупах едно малко състояние. — Лев порови под униформената си риза, откопча някаква катарама и измъкна пояс за пренасяне на пари. — Тук има достатъчно, за да дойдете и четиримата в Америка!

Подаде колана на Григорий.

Григорий се изуми и се трогна. Все пак Лев не беше забравил семейството си. Спестил беше за билет. Разбира се, даването на парите трябваше да е мелодраматично — такъв си беше Лев по характер. Но беше спазил обещанието си.