Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Жалко, че всичко това беше напразно.

— Благодаря ти — каза Григорий. — Гордея се, че удържа на думата си. Разбира се, това вече не е нужно. Сега мога да те освободя от плен и да ти помогна да се върнеш към нормалния живот в Русия.

Върна му парите.

Лев взе колана, подържа го и го погледа втренчено.

— Какво искаш да кажеш?

Григорий видя, че брат му е наранен и разбра, че отказът му го е огорчил. Но той имаше по-големи грижи на ум. Какво щеше да стане, когато Лев и Катерина се съберат отново? Дали тя нямаше пак да се влюби в по-хубавия брат? Сърцето на Григорий изстина при мисълта, че може да я загуби след всичко, което преживяха заедно.

— Сега ние живеем в Москва — рече той. — Имаме апартамент в Кремъл. Катерина, Владимир, Анна и аз. Мога лесно да издействам жилище и за теб…

— Чакай малко — прекъсна го Лев невярващо. — Ти мислиш, че искам да се върна в Русия?

— Нали вече се върна.

— Но не и да остана тук!

— Не е възможно да искаш да се върнеш в Америка.

— Разбира се, че искам! И вие би трябвало да дойдете с мен.

— Няма нужда! Русия не е като едно време. Царят го няма.

— Харесвам Америка. И на вас ще ви хареса, на всички, особено на Катерина.

— Та ние тук правим история! Изнамерихме нова форма на управление, съвет. Такава е новата Русия, новият свят. Пропускаш всичко това!

— Ти си човекът, който не разбира. В Америка имам собствена кола. Там има повече храна, отколкото може да изяде човек. Всичкото пиене, което мога да изпия и всичките цигари, които мога да изпуша. Имам пет костюма!

— За какво са ти притрябвали пет костюма? — безсилно попита Григорий. — Все едно да имаш пет кревата. Не можеш да ги ползваш едновременно, нали?

— Аз не виждам нещата така.

Разговорът беше така дразнещ, понеже Лев явно мислеше, че Григорий не разбира нищо. Григорий не знаеше какво повече може да каже, за да промени мнението на брат си.

— Наистина ли това искаш? Цигарки, ненужно много дрехи и кола?

— Всички това искат. Хубаво е вие, болшевиките, да не го забравяте.

Григорий нямаше намерение да взема уроци по политика от Лев.

— Русите искат хляб, мир и земя.

— Както и да е. В Америка аз имам дъщеря. Казва се Дейзи и е на три години.

Григорий се свъси недоверчиво.

— Знам какво си мислиш — рече Лев. — Не ме беше грижа за детето на Катерина, как му беше името?

— Владимир.

— Та значи, не ме беше грижа за него, мислиш си ти, така че защо да ме е грижа за Дейзи? Но това е нещо различно. Никога не съм виждал Владимир. Когато заминах от Петроград, той беше не по-голям от песъчинка. Ала обичам Дейзи и нещо повече, тя ме обича.

Поне това Григорий беше в състояние да разбере. Радваше се, че сърцето на Лев е достатъчно добро и той чувства привързаност към дъщеря си. Чудеше се защо предпочита Америка, ала вътре в себе си щеше да изпита огромно облекчение, ако Лев не се върне у дома. Защото той със сигурност би пожелал да опознае Владимир и тогава нямаше да мине много, преди детето да узнае кой е истинският му баща. А ако Катерина реши да напусне Григорий и двамата с Владимир отидат при Лев, какво щеше да стане с Анна? И нея ли щеше да загуби? Григорий гузно размишляваше, че за него самия ще е много по-добре, ако Лев се прибере в Америка сам.

— Убеден съм, че правиш грешен избор, но няма да те насилвам — рече той.

Лев се подсмихна.

— Страх те е, че ще си върна Катерина, нали? Твърде добре те познавам, братко.

Григорий потръпна.

— Да. Да си я върнеш, после отново да я изоставиш и на мен да се падне да събирам останките втори път. И аз те познавам.

— Но ще ми помогнеш да се върна в Америка.

— Не. — Григорий не можеше да не се почувства удовлетворен при вида на изписаната по лицето на Лев уплаха. Ала не проточи мъките му. — Ще ти помогна да се върнеш при белите. Те могат да те пратят в Америка.

— Какво ще направим?

— Ще караме до фронтовата линия и малко след нея. После, когато сме в ничията земя, ще те пусна. Оттам нататък ти си сам.

— Може да ме застрелят.

— И двамата може да ни застрелят. Война е.

— Май ще трябва да рискувам.

— Ще се справиш, Лев. Ти винаги се справяш.

Поведоха Били Уилямс от градския затвор на Уфа по прашните улички към сградата на търговската гимназия, където временно беше настанена британската армия.

Военният съд се проведе в една класна стая. Фиц седеше на катедрата, а до него беше адютантът му капитан Мъри. Присъстваше и капитан Гуин Евънс с бележник и молив в ръка.