Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Били седна.

Двамата капитани се приближиха до Фиц и почнаха да обсъждат. Били се питаше дали не е отишъл твърде далеч. Нужно му беше да е по-остър, но така можеше да обиди капитаните, вместо да си спечели тяхната подкрепа.

Между съдиите обаче явно нямаше единодушие. Фиц говореше настойчиво, а Евънс отрицателно клатеше глава. На Мъри му беше неудобно. „Това трябва да е добър знак“, помисли Били. Въпреки всичко, той се боеше повече от всякога. Когато се намираше под картечен обстрел на Сома или когато преживя експлозията в мината, не се страхуваше толкова, колкото сега, когато животът му беше в ръцете на злонамерени офицери.

Най-сетне явно постигнаха съгласие. Фиц погледна Били и каза:

— Станете.

Били се изправи.

— Сержант Уилям Уилямс, този съд намира, че сте виновен по отправените обвинения.

Фиц се взираше в лицето на Били, сякаш се надяваше да види ужаса от загубата. Но Били очакваше да го обявят за виновен. Страхуваше се от присъдата.

— Осъден сте на десет години затвор — каза Фиц.

Били повече не можеше да остане с безизразно лице. Не беше смърт, но все пак — десет години! Когато излезе, ще е на тридесет. Годината ще е 1929. Милдред ще е на тридесет и пет. Ще е минал половината им живот. Предизвикателната фасада се пропука и Били се просълзи.

Фиц изглеждаше дълбоко удовлетворен.

— Свободно — рече той.

Били беше отпратен, за да почне да излежава присъдата си.

На първи май Валтер фон Улрих написа писмо на Мод и го пусна от града Версай.

Не знаеше жива ли е или мъртва. След Стокхолм нямаше вести от нея. Все още нямаше поща между Германия и Великобритания, затова сега беше първата му възможност от две години насам да й пише.

Валтер и баща му бяха пристигнали във Франция ден по-рано, заедно с още сто и осемдесет политици, дипломати и чиновници от външното министерство — германската делегация на мирната конференция. Френската железница забави специалния им влак до пълзене, когато трябваше да прекоси опустошената Североизточна Франция.

— Все едно само нашата артилерия стреляше тук — ядно рече Ото. От Париж превозиха делегатите с автобус до градчето Версай и ги оставиха в Отел де резервоар . Стовариха багажа им в двора и грубиянски им казаха да си го носят сами. „Очевидно французите няма да са великодушни победители“, помисли Валтер.

— Не те ни победиха. Това е, което ги мъчи — каза Ото. — Може и да не загубиха наистина, не съвсем, защото бяха спасени от британците и американците. Но това не е нещо, с което много да се хвалят. Бихме ги и те го знаят. Това наранява пресилената им гордост.

Хотелът беше студен и мрачен, но навън цъфтяха ябълки и магнолии. На германците беше позволено да се разхождат в земите на двореца и да посещават магазините. Пред хотела винаги имаше малка тълпа. Гражданите не бяха така злостни като чиновниците. Понякога освиркваха, но общо взето просто бяха любопитни да видят врага.

Валтер писа на Мод в първия си ден във Франция. Не споменаваше за брака им — още не знаеше дали е безопасно, пък и му беше трудно да се отърси от привичната секретност. Съобщаваше й къде се намира, описваше хотела и околностите и я молеше да му пише до поискване. Отиде в града, купи марка и пусна писмото.

Очакваше отговора с нетърпение и надежда. Ако е жива, обича ли го още? Беше почти сигурен, че го обича. Но бяха изминали почти две години, откакто тя го прегръщаше страстно в хотелската стая в Стокхолм. Светът беше пълен с мъже, които се бяха върнали от войната и бяха установили, че любимите и съпругите им са се влюбили в друг през дългата раздяла.

Няколко дни по-късно водачите на делегациите бяха поканени в хотел Трианон палас , оттатък парка, и церемониално им бяха връчени екземпляри от съставения от победителките мирен договор. Текстът беше на френски. После, в Отел де резервоар , текстът беше даден на екипи от преводачи. Валтер оглавяваше един такъв екип. Той раздели получения текст на части и ги раздаде. След това седна и зачете.

Условията се оказаха по-тежки, отколкото очакваше.

Френската армия щеше да окупира пограничната Рейнска област за срок от петнадесет години. Областта Саарланд в Германия се превръщаше в протекторат на Обществото на народите, като французите щяха да контролират въгледобивните мини. Елзас и Лотарингия се връщаха на Франция без плебисцит — френското правителство се боеше, че населението на областта ще гласува за оставане в Германия. Новата държава Полша беше толкова голяма, че включваше дома на три милиона германци и въгледобивната област Силезия. Германия губеше всички колонии — Съюзниците си ги деляха, както крадци деляха плячката. И германците се задължаваха да се съгласят да изплатят репарации в неуточнен размер, тоест да подпишат празен чек.