Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Валтер се питаше каква държава искат победителките да бъде Германия. Дали имаха наум един гигантски лагер за роби, където всички се прехранват с минимални дажби и работят, само за да могат господарите да приберат плодовете на техния труд? Ако на Валтер му предстоеше да е такъв роб, как можеше да обмисля двамата с Мод да изградят дом и да имат деца?

Но най-тежка беше клаузата за вината.

Член 231 на договора гласеше така: „Съюзените и Сдружени правителства 12 12 Тоест правителството на САЩ, което формално не се съюзява със страните по Лондонския договор от септември 1914 г., Великобритания, Франция и Русия (бел. прев.). постановяват, а Германия приема, отговорността на Германия и нейните съюзници за причиняването на всички загуби и щети, понесени от Съюзените и Сдружени правителства и техните граждани като последица от войната, наложена им с агресията на Германия и нейните съюзници.“

— Лъжа — гневно рече Валтер. — Глупава, невежа, порочна, злостна и проклета лъжа.

Той знаеше, че Германия не е невинна и понякога се караше с баща си по въпроса. Но беше преживял дипломатическата криза през лятото на четиринадесета година и беше наясно с всяка малка стъпка по пътя към войната. Знаеше, че вината не е на една отделна държава. Правителствата и от двата лагера бяха загрижени преди всичко за защитата на своите страни и никой нямаше намерението да тласне света в най-голямата война в историята — нито Аскуит, нито Поанкаре, нито кайзерът, нито царят, нито австрийският император. Че дори и сараевският убиец Гаврило Принцип очевидно беше ужасен, когато осъзна какво е започнал. Ала и на него не му се търсеше отговорност за „всички загуби и щети“.

Малко след полунощ Валтер срещна баща си. И двамата си почиваха за малко и пиеха кафе, за да могат да останат будни и да продължат работа.

— Това е нечувано! — горещеше се Ото. — Ние приехме примирие на основата на уилсъновите Четиринадесет точки, а договорът няма нищо общо с тях!

Този път Валтер беше съгласен с баща си.

До сутринта преводът беше отпечатан и по специален куриер копията бяха пратени в Берлин — „класическо упражнение по немска ефикасност“, помисли Валтер, който виждаше достойнствата на родината си по-ясно сега, когато тя беше очернена. Беше прекалено изтощен, та да заспи, затова реши да походи, докато се отпусне достатъчно и тогава да си легне.

Излезе от хотела и отиде в парка. Рододендроните бяха напъпили. Утрото беше хубаво за Франция и мрачно за Германия. Как щеше да се отрази предложеният договор на социалдемократическото правителство, което се бореше да оцелее? Щяха ли хората да се отчаят и да се обърнат към болшевизма?

В обширния парк освен Валтер имаше само една млада жена в леко пролетно палто. Тя седеше на пейка под кестеново дърво. Потънал в мисли, Валтер вежливо докосна периферията на шапката си и я отмина.

— Валтер — рече жената.

Сърцето му спря. Познаваше гласа, но нямаше как да е тя. Обърна се и я погледна.

Жената се изправи.

— О, Валтер. Не ме ли позна?

Беше Мод.

Кръвта запя във вените му. Направи две крачки към нея и тя се хвърли в обятията му. Той я прегърна силно. Зарови лице в шията й и вдъхна аромата й, все така познат въпреки изминалите години. Целуна я по челото, по страните и после по устните. Говореше и я целуваше едновременно, ала нито думите, нито целувките можеха да изразят всичко в сърцето му.

Най-сетне Мод продума.

— Обичаш ли ме още?

— Повече от всякога — отговори Валтер и отново я целуна.

Мод прокара ръце по голите гърди на Валтер. Бяха се любили и лежаха.

— Толкова си слаб — рече тя. Стомахът му беше хлътнал и хълбоците му стърчаха. Искаше й се да го охрани с кроасани с масло и гъши пастет.

Намираха се в спалнята в една странноприемница на няколко мили от Париж. Прозорецът беше отворен и мекият пролетен ветрец поклащаше светложълтите завеси. Мод беше открила това място преди много години, когато Фиц го използваше за срещите си с една омъжена дама, контеса дьо Кан. Заведението, не по-голямо от селска къща, даже нямаше име. Мъжете правеха резервации за обяд и вземаха стая за следобеда. Сигурно и в покрайнините на Лондон имаше подобни заведения, но маниерът изглеждаше някак подчертано френски.

Представиха се като господин и госпожа Улдридж, а Мод носеше венчалната халка, която беше крила почти пет години. Несъмнено дискретната съдържателна смяташе, че те само се преструват на женени. Нямаше значение, стига да не предположеше, че Валтер е германец. Това вече би било проблем.