Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Та ние искаме много повече — двадесет и четири милиарда лири. Французите пък искат два пъти повече от това.

— Трудно е да спорим с французите — отговори Джони. — Те ни дължат шестстотин милиона лири. На американците дължат още повече. И откажем ли им немските репарации, те ще заявят, че не могат да ни платят.

— Германците в състояние ли са да платят онова, което им искаме?

— Не. Моят приятел Поцо Кейнс твърди, че те могат да платят една десета, тоест два милиарда лири, въпреки че това може да осакати страната им.

— Имаш предвид икономиста от Кембридж, Джон Мейнард Кейнс ли?

— Да. Викаме му Поцо.

— Не знаех, че е един от… твоите приятели.

— О, да, скъпа моя, във висша степен — рече с усмивка Джони.

Мод за миг завидя на ведрата поквара на Джони. Тя сурово потискаше потребността си от физическа любов. Бяха минали почти две години, откакто беше докосвана с обич от мъж. Чувстваше се като престаряла монахиня, съсухрена и пресъхнала.

— Що за печално изражение! — Малко неща убягваха на Джони. — Надявам се, че не си влюбена в Поцо.

Мод се разсмя и върна разговора към политиката.

— Щом знаем, че германците не могат да платят, защо Лойд Джордж упорства?

— Аз самият му зададох същия въпрос. Познавам го доста добре от времето, когато беше министър на боеприпасите. Той казва, че накрая всички воюващи страни ще платят собствените си дългове и никой няма да получи никакви съществени репарации.

— Защо тогава е цялата тази преструвка?

— Защото в крайна сметка данъкоплатците във всяка страна ще платят за войната. Ала онзи политик, който им го каже, никога повече няма да спечели избори.

Гас присъстваше на ежедневните заседания на Комисията за Обществото на народите. Задачата на тази група беше съставянето на договора, който да бъде в основата на Обществото. Лично Удроу Уилсън беше председател на комисията. А той бързаше.

През първия месец конференцията беше изцяло доминирана от Уилсън. Той отхвърли френския дневен ред, който поставяше на първо място германските репарации, а Обществото на народите — на последно, и настоя Обществото да е част от всеки договор, който той подписва.

Комисията за Обществото заседаваше в луксозния хотел Крийон на Плас дьо ла Конкорд. Старите хидравлични асансьори бяха бавни и понякога засядаха между етажите, докато се повиши налягането на водата. Гас си мислеше, че тези асансьори много приличат на европейските дипломати, които повече от всичко харесват продължителните спорове и вземат решения само по принуда. Тайно се забавляваше като гледаше как и асансьорите, и дипломатите карат американския президент да нервничи и да мърмори от ядно нетърпение.

Деветнадесетте членове на комисията седяха около голяма маса с червена покривка, преводачите им бяха зад тях и им шепнеха на ухо, а помощниците се разполагаха из залата с папки и бележници. Гас виждаше, че европейците се впечатляват от способността на неговия началник да движи дневния ред напред. Някои твърдяха, че съставянето на договора ще отнеме месеци, ако не и години; други бяха на мнение, че държавите никога няма да постигнат съгласие. За удоволствие на Гас обаче, след десет дни комисията беше близо до завършването на първия вариант.

Уилсън трябваше да се върне в Съединените щати на четиринадесети февруари. Скоро щеше отново да дойде тук, но беше решен да отнесе у дома проект на договора.

За нещастие, следобеда преди заминаването на президента, французите създадоха голямо затруднение. Според тях Обществото трябваше да има своя армия.

Уилсън отчаяно извъртя очи.

— Невъзможно — изпъшка той.

Гас знаеше защо. Конгресът не би допуснал американски войски да се бият под чужд контрол.

Френският делегат, бившият премиер Леон Буржоа отвърна, че Обществото ще бъде пренебрегвано, ако не разполага със средство да налага решенията си.

Гас споделяше тревогата на Уилсън. Имаше и други начини Обществото да оказва натиск върху непокорните държави: дипломация, икономически санкции и в краен случай — нарочна армия, която да се използва за дадената мисия и щом свърши работата, да се разпуска.

Ала Буржоа рече, че нито една от изброените стъпки не би могла да защити Франция от Германия. Французите не можеха да се съсредоточат върху нищо друго. „Навярно това е разбираемо“, мислеше Гас, „но не така се създава нов световен ред.“

Лорд Робърт Сесил, който беше съставил голяма част от проекта, вдигна костеливия си пръст да даде знак, че иска думата. Уилсън кимна. Той харесваше Сесил, който беше отявлен поддръжник на Обществото. Не всеки би се съгласил с него: френският премиер Клемансо казваше, че когато Сесил се усмихва, прилича на китайски дракон.