Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Единственият проблясък на надежда идеше от това, че Лейбъристката партия беше подобрила позициите си. Спечели шестдесет места, за разлика от четиридесет и двете на предходните избори.

Загубиха онези либерали, които бяха против коалицията на Лойд Джордж. Те победиха едва в тридесет избирателни района и самият Аскуит загуби мястото си.

— Това може и да е краят на Либералната партия — рече Бърни, докато редеше резени сланина върху хляба си. — Предадоха народа. Сега Лейбъристката партия е опозицията. И това може да се окаже единствената ни утеха.

Точно преди да тръгнат за работа, дойде пощата. Етел прегледа писмата, докато Бърни връзваше връзките на обувките на Лойд. Имаше едно писмо от Били — кодирано. Етел седна на кухненската маса да го разчете.

Подчерта ключовите думи с молив и ги преписа в бележник. Колкото повече напредваше, толкова повече се смайваше.

— Нали знаеш, че Били е в Русия — обърна се тя към Бърни.

— Да.

— Добре. Той пише, че нашата армия е там, за да воюва срещу болшевиките. Американците — също.

— Не съм изненадан.

— Да. Обаче слушай, Бърни, знаем, че Белите не могат да победят болшевиките. А ако се присъединят и чужди армии? Тогава всичко може да стане!

Бърни се умисли.

— Могат да възстановят монархията.

— Нашият народ няма да подкрепи това.

— Нашият народ не знае какво става.

— Значи по-добре да му съобщим. Ще напиша статия — каза Етел.

— И кой ще я публикува?

— Ще видим. Може би Дейли херълд . — Това беше левичарски вестник. — Ще заведеш ли Лойд на забавачка?

— Да, разбира се.

Етел помисли малко, после написа най-отгоре на една страница „Долу ръцете от Русия!“.

От разходката из Париж Мод се разплака. По широките булеварди, на местата, където бяха падали немските снаряди, имаше камари останки от сградите. Счупените прозорци бяха запушени с дъски и видът им болезнено й напомняше за раненото око на нейния красив брат. Тук-там редиците на дърветата се загрозяваха от дупки — някой прастар кестен или благороден чинар бяха пожертвани за огрев. Половината жени бяха в траур. По ъглите сакати войници просеха милостиня.

Мод плачеше и за Валтер. Не получи отговор на писмото си. Провери дали може да замине за Германия, но се оказа невъзможно. Надяваше се Валтер да дойде в Париж с германската делегация, ала германска делегация нямаше — победените страни не бяха поканени на мирната конференция. Победителките възнамеряваха да се споразумеят помежду си и после да представят на победените договор за подписване.

В Париж имаше недостиг на въглища и всички хотели бяха мразовити. Мод беше настанена в апартамент в Мажестик , където отседна и цялата британска делегация. За да се опазят от френски шпиони, британците замениха целия персонал на хотела със свои хора. В резултат храната беше отвратителна — за закуска имаше овесена каша, зеленчуците бяха преварени, а кафето — лошо.

Загърната в предвоенното си кожено палто, Мод отиде в кафенето При Фуке на Шанз-Елизе, за да се срещне с Джони Ремарк.

— Благодаря ти, че уреди да дойда в Париж — рече тя.

— За теб всичко, Мод. А ти защо толкова държеше да дойдеш тук?

Тя нямаше намерение да каже истината, най-малкото пък на този любител на клюките.

— На покупки. От четири години не съм си купувала нова рокля.

— О, спести ми тези приказки. Тук почти няма какво да се купи. А и да има нещо, то струва цяло състояние. Хиляда и петстотин франка за една рокля! На такова нещо дори Фиц би теглил чертата. Мисля, че имаш любовник французин.

— Де да имах — отвърна Мод и смени темата. — Открих колата на Фиц. Да знаеш къде мога да купя бензин?

— Ще видя какво мога да направя.

Поръчаха обяд.

— Как мислиш, наистина ли ще накараме германците да платят репарации за милиарди? — попита Мод.

— Те не са в добри позиции да възразяват — отговори Джони. — След Френско-пруската война те принудиха Франция да плати пет милиарда франка. И французите ги платиха за три години. А през март миналата година по договора от Брест-Литовск Германия накара болшевиките да обещаят шест милиарда марки, макар, разбира се, те да не са платими веднага. При всички случаи праведният гняв на немците кънти на кухо, понеже е лицемерен.

Мод мразеше хората да говорят остро за немците. Все едно загубата във войната ги превръщаше в някакви зверове. Щеше й се да попита „А ако ние бяхме загубили, щяхме ли да бъдем принудени да признаем, че вината за войната е наша, и да платим за нея?“