Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Роза беше във влака. Гас се настани срещу нея на тапицираните с брокат седалки във вагон-ресторанта.

— Питах се дали ще те видя — рече Роза. Изглеждаше доволна, че се срещат.

— В отпуск съм — обясни Гас, който още носеше капитанската униформа.

— У дома Уилсън отнесе страшни критики заради избора си на колеги. Това не се отнася за теб, разбира се…

— Аз съм дребна риба.

— Но някои хора казват, че той не трябваше да води жена си.

Гас сви рамене. Струваше му се дреболия. След бойното поле щеше да му бъде трудно да приема сериозно някои от нещата, за които хората се тревожат в мирно време.

— По-важното е, че не доведе нито един републиканец — продължи Роза.

— Той има нужда от съюзници в екипа си, а не от врагове — подразни се Гас.

— Има нужда от съюзници и у дома — отвърна Роза. — Загуби Конгреса.

Тя беше права. Думите й напомниха на Гас колко е умна. Междинните избори се оказаха катастрофални за Уилсън. Републиканците се сдобиха с контрол над сената и Камарата на представителите.

— Как стана това? — попита той. — Изгубих връзка със събитията.

— На обикновените хора им писна от купонната система и от високите цени, а краят на войната закъсня със съвсем малко, но достатъчно, та да не промени отношението. Освен това либералите ненавиждат Закона за шпионажа. Той позволи на Уилсън да хвърля в затвора хора, които не са съгласни с войната. И Уилсън го приложи — Юджийн Дебс беше осъден на десет години. — Дебс беше социалистическият кандидат за президент. Роза гневно додаде — Не може да арестуваш противниците си и да продължаваш да твърдиш, че вярваш в свободата.

Гас си припомни какво удоволствие му доставяха остроумните спорове с Роза.

— По време на война понякога се налага да се правят компромиси със свободата.

— Очевидно американските гласоподаватели не мислят така. Има и още нещо — Уилсън сегрегира служителите си във Вашингтон.

Гас не знаеше дали е възможно някога негрите да се издигнат до положението на белите хора, но като повечето либерално настроени американци, беше на мнение, че най-добрият начин да се установи това е като им се дадат по-добри възможности в живота и да се види какво се получава. Уилсън и съпругата му обаче бяха южняци и не мислеха така.

— Едит не иска да вземе камериерката си в Лондон, понеже се опасява, че момичето ще бъде развалено — рече Гас. — Тя казва че британците са прекалено любезни с негрите. — Удроу Уилсън вече не е любимецът на американската левица — заключи Роза — Което означава, че ще му е необходима поддръжката на републиканците за неговото Общество на народите.

— Предполагам, че Хенри Кабът Лодж се чувства отритнат.

Лодж беше един от десните републиканци.

— Познаваш политиците — отвърна Роза. — Докачливи са като ученички, при това са по-отмъстителни. Лодж е председател на сенатската комисия по външната политика. Уилсън трябваше да го доведе в Париж.

— Та той е противник на цялата идея за Обществото на народите! — възрази Гас.

— Способността да се вслушваш в умните хора, които не са съгласни с теб, е рядка дарба, но един президент трябва да я притежава. Ако беше довел Лодж тук, той щеше да го неутрализира. Участието на Лодж в екипа не би му позволило да се върне у дома и да се бори срещу онова, което е договорено в Париж.

Гас предполагаше, че Роза е права. Уилсън обаче беше идеалист и вярваше, че силата на справедливостта ще преодолее всички препятствия. Той подценяваше необходимостта да ласкае, да придумва и да съблазнява.

Храната във влака беше добра, в чест на президента. Ядоха прясна атлантическа писия в маслен сос. Гас не се беше хранил така добре отпреди войната. Забавно му беше да гледа как Роза здравата си похапва. Тя беше дребничка — къде побираше всичката храна?

Накрая им поднесоха силно кафе в малки чашки. Гас установи, че не му се иска да се разделя с Роза и да се оттегли в спалното си купе. Много по-интересно му беше да разговаря с нея.

— Както и да е, в Париж Уилсън ще е в силна позиция.

— И как така? — скептично попита Роза.

— Е, на първо място, той им спечели войната.

Роза кимна.

— Уилсън заяви „При Шато-Тиери ние спасихме света“.

— Ние с Чък Диксън бяхме в това сражение.

— Там ли загина той?

— Пряко попадение на снаряд. Първата жертва, която видях. Но не и последната, за съжаление.

— Много ми е мъчно, особено за съпругата му. Познавам Дорис от години, някога учехме пиано при един и същ учител.