Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Добро утро, аз съм кралят. — И кралят учтиво повдигна шапка. — Вие ли сте госпожа Дейвид Евънс?

Жената първо го погледна неразбиращо. Свикнала беше да й викат госпожа Дай Коняря.

— Дойдох да ви кажа колко много съжалявам за съпруга ви, Дейвид — продължи кралят.

Госпожа Дай Коняря беше твърде нервна, за да си позволи емоция.

— Много Ви благодаря — сковано отвърна тя.

Етел виждаше, че всичко е прекалено официално. Кралят се чувстваше също толкова неловко, колкото и вдовицата. Нито един от двамата не можеше да изрази това, което изпитва наистина.

Тогава кралицата докосна ръката на госпожа Дай.

— Сигурно ти е много трудно, мила — рече тя.

— Да, госпожо, много — прошепна вдовицата и избухна в сълзи.

Етел също избърса сълза.

Кралят се посмути, но успя подобаващо да каже:

— Много, много тъжно.

Госпожа Евънс плачеше неудържимо, но не помръдна от мястото си и не извърна лице. „Скръбта е грозна“, рече си Етел: червени петна бяха избили по лицето на госпожа Дай, в отворената й уста липсваха половината зъби. Отчаяните й ридания звучаха дрезгаво.

— Хайде, хайде — каза кралицата и притисна кърпичката си в ръката на госпожа Дай. — Вземи.

Госпожа Дай още нямаше тридесет години, ала грубите й длани бяха като на старица — възлести и подути от артрит. Избърса лице с кърпичката на кралицата. Риданията поутихнаха.

— Добър човек беше, госпожо. Никога не ми е посягал.

Кралицата не знаеше какво да каже за мъж, чиято добродетел е това, че не бие жена си.

— Сигурна съм, че е бил такъв.

— Даже и понитата си обичаше — добави госпожа Дай.

— Сигурна съм — бързо отвърна кралицата, вече на малко по-позната територия.

Едно невръстно дете се появи от къщата и се вкопчи в полите на майка си. Кралят опита да поднови разговора.

— Вярвам, че имате пет деца — каза той.

— О, сър, какво ще правят без татко си?

— Много е тъжно — повтори кралят.

Сър Алън се прокашля.

— Сега ще се срещнем с други жени във Вашето тъжно положение — рече кралят.

— О, сър, толкова мило, че дойдохте. Не мога да Ви опиша колко много значи за мен. Благодаря Ви, благодаря Ви!

Кралят се обърна.

— Ще се моля за вас довечера, госпожо Евънс — рече кралицата и последва краля.

Докато се качваха в каляската, Фиц подаде на госпожа Дай един плик. Вътре имаше пет златни суверена и бележка, написана на ръка на хартия с герба на Тай Гуин, която гласеше: „Граф Фицхърбърт би желал да приемете този символ на неговите искрени съболезнования.“

Това също беше идея на Етел.

Седмица след експлозията Били отиде на църква с майка си, баща си и дядо си.

Параклисът „Витезда“ представляваше квадратна варосана стая с голи стени. Столовете бяха подредени в спретнати редове около четирите страни на обикновена дървена маса. Върху нея бяха положени самун бял хляб на евтина порцеланова чиния и дамаджана шери — символичните хляб и вино. Службата не се наричаше причастие или литургия, а просто „разчупване на хляба“.

До единадесет часа паството, общо стотина вярващи, се беше настанило по местата си — мъжете в най-добрите си костюми, жените с рокли и шапки, а добре умитите хлапета шаваха на задните редове. Нямаше специален ритуал — мъжете правеха нещата така, както ги вдъхновеше Светия Дух. Или импровизираха някоя молитва, или започваха химн, четяха откъси от Библията, или пък изнасяха кратка проповед. Жените, разбира се, мълчаха.

На практика обаче се спазваше някакъв ред. Първата молитва винаги се казваше от някой старейшина, който след това разчупваше хляба и подаваше чинията на този до себе си. Всеки от паството, без децата, взимаше по едно парченце. След това си подаваха виното и всеки отпиваше, жените на мънички глътки, а някои мъже — юнашки гълтоци. След това седяха притихнали, докато някой не решеше да заговори.

Когато Били попита баща си кога ще може и той да говори, баща му отвърна:

— Няма правило. Следваме водачеството на Светия Дух. — Били взе думите му присърце. Ако в ума му изскочеше първата строфа на химн, той приемаше, че Светия Дух го е окуражил. Тогава ставаше и започваше. Никой на неговата възраст не го правеше, но паството нямаше против. Историята как Иисус му се явил по време на посвещението в професията вече беше обходила половината черквици в миньорските райони в Южен Уелс и всички вярваха, че Били е по-специален.

Тази сутрин всяка молитва търсеше от Бог утеха за опечалените, особено за госпожа Дай Коняря, която седеше, скрила лице зад воал, а най-голямото й момче се притискаше до нея с уплашен вид. Тате поиска от Бог нужното благородство, за да получат собствениците на мината прошка за своята порочност, задето не спазват законите за дихателните апарати и вентилацията. На Били нещо му липсваше. Беше прекалено просто да се молят за изцеляване на болката. Той искаше помощ, за да разберат какво е мястото на експлозията в Божия план.