Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Досега не беше импровизирал молитва. Много от мъжете си служеха с величави фрази и цитати от Светото писание, почти като в проповед. Били подозираше, че Бог не се впечатлява толкова лесно. Самият той винаги се вълнуваше най-силно от простите молитви, които му се струваха искрени.

Към края на службата в ума му почнаха да се оформят думи и изречения и той усети силен подтик да ги изрази. Прие това за напътствие от Светия Дух и в крайна сметка се изправи.

Със стиснати очи той започна:

— О, Боже, вече цяла сутрин Те молим да утешиш тези от нас, загубили съпруг, баща и син. Особено се молим за нашата сестра, госпожа Евънс. Молим се опечалените да разтворят сърцата си и да получат Твоята благословия.

Това вече го бяха казали други. Били се поспря и после продължи:

— И сега, Боже, молим те за още един дар: благослови ни с разбиране. Искаме да знаем, Боже, защо се случи тази експлозия в мината. Всичко Ти е подвластно, защо тогава позволи газът да изпълни главното ниво, защо му позволи да се запали? Как става така, Боже, че над нас стоят някакви мъже, управителите на „Селтик Минерълс“, които, алчни за пари, небрежат за живота на Твоите хора? Как смъртта на добрите хора, осакатяването на телата им, създадени от Теб самия, служи на свещената Ти цел?

Той отново се поспря. Знаеше, че не е редно да предявява изисквания към Бог, сякаш разговаряше с работодател, затова додаде:

— Знаем, че страданията на хората в Абъроуен сигурно си имат място във вечния Ти план. — Може би трябваше да приключи с това, но не се стърпя: — Но, Боже, не виждаме как, затова моля те, обясни ни. В името на Господа Бога, Иисуса Христа.

Паството рече:

— Амин.

Същия следобед абъроуенци бяха поканени да разгледат градините на Тай Гуин. Това значеше много работа за Етел.

Известието се беше разнесло в кръчмите в събота вечерта. Прочетоха го след неделната служба в църквите и параклисите. Градините бяха приведени в особено представителен вид заради краля, въпреки зимния сезон, и сега граф Фицхърбърт желаеше да сподели красотата им със съседите си. Така пишеше в поканата. Графът щеше да носи черна вратовръзка и би бил признателен, ако посетителите изразят почитта си към мъртвите с подобен жест. Очевидно увеселенията щяха да са неуместни, но щяха да се предлагат храна и напитки.

По нареждане на Етел три големи навеса бяха опънати на Източната поляна. Под единия имаше половин дузина бъчви от по сто и осем галона ейл, докарани с влак от Кралската пивоварна в Понтиклун. За въздържателите, които в Абъроуен бяха много, под другия навес бяха сглобени маси с огромни чайници и стотици порцеланови чашки и чинийки. Под третия, по-малък навес се предлагаше шери за малобройните представители на средната класа в града, тоест англиканския викарий, двамата лекари и управителя на мината Молдуин Морган, на когото вече викаха Отиде-до-Мертир Морган.

За късмет денят беше слънчев и студен, но сух. Високо в небето плуваха само няколко безобидни бели облачета. Дойдоха четири хиляди души — почти цялото население на градеца — и почти всички носеха черни вратовръзки, панделки или ленти за ръка. Разхождаха се из обградените с храсти алеи, надзъртаха през прозорците в къщата и разораваха поляните с обущата си.

Княгиня Беа остана в стаята си — подобни събирания не бяха по вкуса й. Опитът на Етел показваше, че всички хора от висшата класа бяха себелюбиви, ала Беа превръщаше тази тенденция в изкуство. Тя съсредоточаваше всичките си сили в това да си угажда и да постига своето. Дори когато организираше празненства — а с това се справяше добре — целеше с тях да подчертае красотата и чара си.

Фиц прие посетителите си сред неоготическото великолепие на Главната зала, а изтегналото се в краката му грамадно куче приличаше на мъхнат килим. Графът носеше кафяв костюм от туид, в който изглеждаше по-достъпен, макар да беше и с твърда яка и черна вратовръзка. „По-хубав е от всякога“, помисли си Етел. Тя му водеше роднините на загиналите на групи от по трима-четирима, за да може той да изкаже съболезнования на всички пострадали. Говореше им с обичайното си очарование и всеки от тях си тръгна с чувството, че е специален.

Етел вече беше домоуправителка. След посещението на краля, госпожа Джевънс се оттегли за постоянно по настояване на Беа, която нямаше време за уморени стари прислужници. Етел й се стори човек, който би работил здраво, за да задоволява желанията й, затова я повиши въпреки младостта й. Така момичето постигна амбицията си. Вече се разполагаше в стаичката на домоуправителката, до помещението за прислугата. Окачи на стената снимка на родителите си в най-хубавите им неделни дрехи, правена пред параклиса „Витезда“ в деня на откриването му.