Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Толкова се гордееше. Как можа тате така да обезсмисли всичко, сторено от нея? Какво, искаше от нея да не си върши работата ли? Тя работеше за аристокрацията, както и всеки миньор в Абъроуен. Макар да бяха наети на работа от „Селтик минерълс“, те копаеха въглищата на графа и той получаваше за тон въглища същите пари, които вземаше и миньорът, който ги е изкопал — тате никога не се уморяваше да изтъква този факт. Ако беше правилно да си добър миньор, ефикасен и продуктивен, какво лошо имаше в това да си добра домоуправителка?

Чу как се отваря вратата и скокна моментално. Беше графът.

— Какво, за Бога, става тук? — поде с внимателен тон. — Чух те от коридора.

— Много съжалявам, милорд, не трябваше да влизам тук.

— Няма нищо. — На невъзможно красивото му лице се четеше искрена загриженост. — Защо плачеш?

— Толкова се гордеех, че съм помогнала на краля — обясни тя тъжно. — Но баща ми каза, че било фарс, та хората да не се ядосват на „Селтик минерълс“.

Етел отново избухна в сълзи.

— Ама че глупости. Всеки виждаше, че кралят наистина е притеснен за хората. Както и кралицата.

Той извади от горния джоб на сакото си бяла ленена кърпичка. Тя очакваше да й я даде, но вместо това графът сам избърса нежно сълзите й.

— Баща ти може да не е бил горд заради теб в понеделник, но аз бях.

— Толкова сте мил.

— Хайде, хайде. — Той се наведе и целуна устните й.

Етел се стъписа. Най-малко това очакваше. Когато Фиц се изправи, тя го гледаше с недоумение.

Фиц отвърна на погледа й невъзмутимо.

— Пленителна си — промълви тихо. И я целуна пак.

Този път тя го отблъсна и прошепна потресена:

— Милорд, какво правите?

— Не зная.

— А какво си мислите?

— Не мисля въобще.

Тя се взираше в изсеченото му лице. Зелените очи на графа я гледаха настойчиво, като че той се мъчеше да прочете мислите й. Етел осъзна, че го обожава. Внезапно я връхлетяха вълнение и желание.

— Не мога да се спра — рече той.

Тя въздъхна щастливо.

— Целунете ме пак тогава.

В десет и половина сутринта огледалото в антрето на мейфеърската къща на граф Фицхърбърт отрази висок мъж, безупречно облечен в дрехите на англичанин от висшата класа. Носеше колосана яка, понеже не му се нравеше модата на меките якички, а вратовръзката му с цвят на сребро беше закрепена с перла. Някои негови приятели мислеха, че е недостолепно да се обличаш добре.

— Казвам ти, Фиц, приличаш на някакъв шивач, който е тръгнал да отваря ателието рано сутрин — рече му веднъж младият маркиз на Лаутър. Но Лаути беше опърпан, с трохи по жилетката и пепел от пури по ръкавелите, и искаше всички други да изглеждат зле като него. Фиц мразеше немарливостта; отиваше му да е спретнат.

Сложи си сив цилиндър. С бастунче в едната ръка и нов чифт сиви велурени ръкавици в другата, той излезе от къщата и сви в южна посока. На площад „Бъркли“ едно русо девойче на около четиринайсет му смигна и каза:

— Свирка за шилинг?

Прекоси „Пикадили“ и влезе в Грийн парк. Самотни кокичета се гушеха до корените на дърветата. Мина покрай Бъкингамския дворец и навлезе в някакъв непривлекателен квартал до гара „Виктория“. Трябваше да пита полицая за пътя към улица „Ашли Гардънс“. Тя се оказа зад римокатолическата катедрала. Фиц си помисли, че ако ще каниш на посещение аристократи, кантората ти трябва да е в някой приличен квартал.

Повикал го беше стар приятел на баща му — Мансфийлд Смит-Къминг. Пенсиониран флотски офицер, Смит-Къминг вършеше нещо неясно във военното министерство. Той бе изпратил на Фиц доста кратка бележка: „Ще съм благодарен да поговорим по въпрос от национално значение. Може ли да ме посетите утре в единадесет?“ Думите бяха напечатани на машина и подписани с буквата „Си“ със зелено мастило.

Всъщност Фиц се зарадва, че някой от правителството иска да говори с него. Страхуваше се, че може би го смятат просто за орнамент, за богат аристократ с единствената функция да служи за украса на обществени прояви. Надяваше се, че ще го молят за съвет — може би за стария му полк, Уелските стрелци. Или пък ставаше дума за нещо във връзка с териториалната армия на Южен Уелс, където беше почетен полковник. Така или иначе, самата покана във Военното министерство го караше да не се чувства съвсем излишен.

Ако наистина ставаше дума за Военното министерство. Адресът се оказа съвременна постройка с апартаменти. Портиерът упъти Фиц към асансьора. Апартаментът на Смит-Къминг приличаше отчасти на дом, отчасти на работно място, но един оправен младеж с вид на военен му каза, че „Си“ ще го види веднага.