Кен Фоллетт - Крахът на титаните

След като Фиц се срещна с всички опечалени, Етел го помоли да й разреши да прекара няколко минути със семейството си.

— Разбира се — рече той. — Не бързай. Работиш чудесно. Не зная как бих се оправил без теб. И кралят беше признателен за помощта ти. Как запомняш всички тези имена?

Тя се усмихна. Не разбираше защо толкова се вълнува от похвалите му.

— Повечето от тези хора са идвали у дома, за да видят баща ми заради компенсации за злополуки, за някакви спорове с отговорник или за да му споделят някакво притеснение за безопасността в мината.

— Е, мисля, че си забележителна — повтори той и се усмихна по онзи неустоим начин, който завладяваше цялото му излъчване и го караше да изглежда като съседското момче. — Предай моите почитания на баща си.

Тя излезе и изтича по поляната. Чувстваше се на седмото небе. Откри мама, тате и дядо под навеса с чая. Тате изглеждаше важен в черния си костюм, бялата риза и колосаната якичка. Били имаше неприятно изгаряне на едната буза. Тя го попита:

— Как си, Били?

— Не е зле. Изглежда ужасно, но лекарят каза, че е по-добре без превръзка.

— Всички повтарят колко смел си бил.

— Обаче не можах да спася Мики Папата.

Етел нямаше какво да му отговори, но докосна ръката му. Мама гордо рече:

— Били ни поведе в молитвата тази сутрин.

— Браво, Били! Съжалявам, че съм го пропуснала. — Етел не отиде в параклиса, понеже имаше много работа в къщата. — За какво се молихте?

— Помолих Бог да ни помогне да разберем защо е позволил експлозията в мината.

Били нервно хвърли поглед към баща си, който не се усмихваше.

— По-хубаво щеше да е Били да помоли Бог да укрепи вярата му, та да вярва без да разбира — строго рече татко.

Явно вече бяха спорили за това. Етел нямаше търпение за богословски дебати, които в крайна сметка не водеха доникъде. Опита да разведри атмосферата:

— Граф Фицхърбърт ме помоли да ти предам почитанията му, тате. Не е ли много мило?

Татко не омекна.

— Съжалих, че те видях да участваш в онзи фарс в понеделник.

— В понеделник? — Етел не разбираше. — Когато кралят посети вдовиците ли?

— Видях да шепнеш имена на оня лакей.

— Това беше сър Алън Тайт.

— Не ме интересува как се казва. Познавам блюдолизец, когато го видя.

Етел се стъписа. Как смееше да се подиграва на големия й миг? Доплака й се.

— Мислех, че ще се гордееш с мен, че помагам на краля!

— Как смее кралят да изказва съболезнования на наши хора? Какво знае един крал за трудностите и опасностите?

Етел с мъка преглътна сълзите си.

— Но, тате, толкова много значеше за тези хора, че ги е посетил!

— Отклони вниманието на всички от опасните и незаконни действия на Селтик Минералс .

— Но те имат нужда от утеха.

Защо татко не разбираше това?

— Кралят ги поусмири. Миналата неделя следобед този град беше готов за бунт. До понеделник вечерта всички можеха да говорят само за това как кралицата си била дала кърпичката на госпожа Дай Коняря.

Етел бързо премина от отчаяние към гняв.

— Жалко, че така мислиш — студено отбеляза тя.

— Няма за какво да съжаляваш…

— Жалко, защото грешиш — прекъсна го тя твърдо.

Тате се слиса. Рядко някой му казваше, че греши, още по-малко пък момиче.

Мама опита да се включи:

— Чакай, Ет…

— Хората имат чувства, тате — премина в безразсъдно настъпление тя. — Все го забравяш.

Тате не можа да отговори.

— Стига вече! — рече мама.

Етел погледна Били и през сълзи видя на лицето му изумление и възторг. Това я окуражи. Тя подсмръкна, обърса сълзите си и продължи:

— Ти и твоя профсъюз, и твоите правила за безопасност и Светите ти писания — зная, че са важни, тате, но не можеш да се отървеш от чувствата на хората. Дано някой ден социализмът направи света по-добър за работещите, но дотогава имат нужда от утеха.

Тате най-сетне се вреди:

— Мисля, че чухме достатъчно от теб. Общуването с краля ти е завъртяло главата. Ти си момиче и не е твоя работа да поучаваш по-възрастните.

Етел плачеше прекалено много и не можеше да продължи този спор.

— Съжалявам, тате. — След няколко секунди тежко мълчание добави: — По-добре да се връщам на работа.

Графът й беше казал, че разполага с толкова време, колкото й се ще, но тя искаше да остане сама. Обърна гръб на гневния си баща и се върна в имението с наведена глава. Надяваше се хората да не видят сълзите й.

Не искаше да се срещне с никого, затова се вмъкна в апартамента Гардения . Лейди Мод се беше върнала в Лондон, тъй че стаята беше празна и завивките от леглото бяха вдигнати. Етел се хвърли на оголения матрак и заплака.