Кен Фоллетт - Крахът на титаните

След минута из окопа се разнесе пушечна стрелба. Неколцина немци паднаха. Останалите се хвърлиха на земята и потърсиха прикритие в ямите от снаряди и зад няколкото чепати храста. Над главата на Били картечницата откри огън и се разнесе шум като по време на футболен мач. След малко германците почнаха да отвръщат на стрелбата. „Явно нямат картечници и окопни минохвъргачки“, с благодарност отбеляза Били. Чу как един от неговите войници извика — може би някой немец с остро око го беше забелязал как непредпазливо надзърта над насипа. Или пък стрелец с повечко късмет беше улучил някоя злощастна британска глава, което беше по-вероятно.

До Били се появи Томи Грифитс.

— Дай Пауъл го отнесе — рече той.

— Ранен ли е?

— Мъртъв. Прострелян в главата.

— Ох, да му се не види.

Госпожа Пауъл беше чудесна плетачка и пращаше пуловери на сина си във Франция. За кого щеше да плете сега?

— Прибрах колекцията от джоба му — каза Томи. Дай притежаваше тесте порнографски картички, купени от един французин. Показваха закръглени госпожици с обилно окосмение между краката. Повечето войници в батальона ги бяха вземали назаем по едно или друго време.

— Защо? — попита Били разсеяно, докато оглеждаше противника.

— Не искам да ги пратят у дома в Абъроуен.

— А, да.

— И какво да правя с тях?

— По дяволите, Томи, питай ме пак по-късно, става ли? Сега имам да се притеснявам за няколкостотин проклети шваби.

— Извинявай, Бил.

Колко бяха немците? На бойното поле беше трудно да се преценява числеността, но Били допускаше, че е видял поне двеста, а навярно имаше и още, които не се виждаха. Предположи, че срещу него има един батальон. Неговият взвод от четиридесет човека беше безнадеждно по-малоброен. Какво трябваше да прави?

Повече от едно денонощие не беше виждал офицер. Тук той беше най-старши. Той командваше. И му трябваше план.

Отдавна беше престанал да се ядосва на некадърността на старшите офицери. Всичко това беше част от класовата система, която Били беше възпитан да презира. Но в редките случаи когато бремето на командването падаше на неговите плещи, той никак не му се радваше. По-скоро отговорността му тежеше и той се боеше да не вземе грешно решение и да причини гибелта на другарите си.

Ако немците нападнеха фронтално, щяха да смажат взвода. Противникът обаче не знаеше колко слаб е той. Дали не можеше да създаде впечатлението, че разполага с повече хора?

Мина му и мисълта да отстъпят. Но от войниците не се очакваше да побягнат в мига, когато ги нападнат. Това тук беше отбранителен пост и Били беше длъжен да се помъчи да го защити.

Щеше да остане и да се бие. Поне засега.

Щом взе това решение, последваха и други.

— Гости ги с още един пълнител, Джордж! — викна той. Когато картечницата откри огън, Били хукна по окопа.

— Стреляйте непрестанно, момчета. Накарайте ги да си помислят, че сме стотици.

Видя на земята тялото на Дай Пауъл. Кръвта около дупката в главата му вече чернееше. Под униформената си куртка Дай беше облечен в един от мамините пуловери. Противно грозна кафява дреха, обаче сигурно държеше топло.

— Почивай в мир, момче — промълви Били.

По-нататък в окопа намери Джони Понти.

— Действай с минохвъргачката, момко. Накарай гадовете да поскачат.

— Слушам — отвърна Джони. Разположи двукраката стойка на пода на окопа. — Какво е разстоянието? Петстотин ярда?

Партньор на Джони беше Мазньо Хюит, младеж с пъпчиво като паница овесена каша лице. Той скокна на стъпенката за стрелба и се провикна оттам:

— Аха. Петстотин до шестстотин.

Били също погледна. Но Мазньо и Джони работеха отдавна заедно и той остави те да преценят.

— Два пръстена значи, на четиридесет и пет градуса — отсъди Джони. На бомбите можеше да се добави допълнителен заряд във вид на пръстени за по-голям обхват.

Той също се качи да погледне пак противника, после оправи прицела си. Другите войници наблизо се отдръпнаха чувствително от минохвъргачката. Джони пусна бомба в цевта. Когато тя удари дъното, ударникът възпламени метателния експлозив и бомбата беше изстреляна.

Падна твърде близо и избухна на известно разстояние от най-близко разположените противникови войници.

— Петдесет ярда по-далеч и още малко твое дясно — извика Мазньо.

Джони направи корекциите и пак стреля. Втората бомба падна в кратер от снаряд, където се бяха прикрили няколко германци.

— Това е то! — възкликна Мазньо.

Били не можеше да види дали са поразили някого, обаче стрелбата караше противниците да не надигат глави.