Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Дай им още една дузина от същите! — нареди той.

Стигна до Робин Мортимър и застана зад него. Разжалваният офицер стоеше на стъпенката за стрелба и стреляше ритмично. Спря да презареди и срещна погледа на Били.

— Донеси още малко муниции, Тафи — рече той. Както винаги, говореше троснато, макар да вършеше работа. — Нали не искаш всички да останем без патрони по едно и също време?

Били кимна.

— Добра идея. Благодаря.

Складът беше на стотина ярда зад тяхната позиция по свързочния окоп. Били подбра двама новобранци, които и без това почти не можеха да стрелят точно.

— Дженкинс и Дългоноско, донесете още муниции. Бегом!

Младежите хукнаха.

Били отново погледна през процепа в насипа. В същия миг един от немците се изправи. Били предположи, че това е командирът, който се готви да започне нападението. Сърцето му се сви. Сигурно бяха разбрали, че британците са не повече от няколко десетки и че лесно могат да ги смажат.

Оказа се, че греши. Немският офицер даде на своите знак да се връщат и побягна надолу. Хората му го последваха. Взводът на Били нададе радостни възгласи и почна да стреля лудешки по тичащите немци. Преди те да излязат от обсег, загубиха още няколко човека.

Германците стигнаха до срутените стопански постройки и се скриха сред камънака.

Били не се удържа и се усмихна. Беше отблъснал десетократно превъзхождащ го противник! „Трябва да стана генерал, по дяволите!“, рече си той.

— Спри стрелбата! — извика той. — Вече са извън обсега ни.

Дженкинс и Дългоноско се върнаха, понесли кашони с патрони.

— Продължавайте, момчета — нареди Били. — Може да се върнат.

Когато отново погледна навън обаче, установи, че германците имат друг план. Бяха се разделили на две групи и се насочваха вляво и вдясно от развалините. Докато Били ги наблюдаваше, започнаха да обкръжават позицията му, като се държаха на достатъчно разстояние, за да не попаднат в обсега на британците.

— Мамицата му — рече той. Щяха да се вмъкнат между неговата позиция и другите редути и после да го нападнат от две страни. Или пък да го подминат и да оставят на ариергарда си да го довърши.

И в двата случая позицията му щеше да падне в противниковите ръце.

— Свали картечницата, Джордж — нареди Били. — Ти, Джони, разглабяй минохвъргачката. Всички останали, събирайте си багажа. Изтегляме се.

Войниците метнаха на гръб пушките и раниците, бързо стигнаха до най-близкия свързочен окоп и хукнаха.

Били надзърна в укритието, за да се увери, че няма никой. После дръпна щифта на една граната и я хвърли вътре, за да не остави на врага никакви припаси.

И тогава последва войниците си в отстъплението.

Късно следобед батальонът на Валтер вече държеше задната линия на британските окопи.

Той беше уморен, ала се чувстваше като победител. Батальонът му имаше няколко тежки схватки, ала не и продължително сражение. Тактиката на щурмоваците надмина очакванията на Валтер, благодарение на мъглата. Хората му смазаха противника там, където беше слаб, заобиколиха силно защитените места и спечелиха значителна територия.

Валтер намери едно подземно укритие и хлътна вътре. Неколцина от хората му го последваха. Мястото изглеждаше уютно, като че британците бяха живели тук в продължение на няколко месеца: по стените бяха набодени илюстрации от списания, върху един обърнат сандък се мъдреше пишеща машина, в стари тенекиени кутии от бисквити имаше прибори за хранене, чашки и чинийки. Даже няколко допрени един до друг сандъка бяха покрити с одеяло като покривка за маса. Валтер предположи, че тук е бил батальонният щаб.

Войниците тутакси откриха храната. Имаше сухари, сладки, сирене и шунка. Валтер не можеше да попречи на хората да се хранят, обаче забрани да отворят бутилките уиски. Разбиха ключалката на един шкаф, намериха буркан кафе и един войник стъкна огънче навън и свари в някаква тенджера. Даде на Валтер чашка кафе, като добави и подсладено мляко от консерва. Вкусът беше божествен.

Фелдфебел Шваб се обади:

— Чета във вестника, че и на британците като на нас не им достига храната. — После надигна консервата сладко, от която гребеше с лъжица, и додаде — Да им имам недостига!

Валтер се питаше колко време ще мине, преди хората му да се досетят за това. Отдавна подозираше, че германските власти преувеличават ефекта на неограничената подводна война върху снабдяването на Антантата. Вече знаеше истината. Знаеха я и войниците му. Във Великобритания храната беше с купони, но британците не приличаха на умиращи от глад. За разлика от германците.