Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Стигна до британското телено заграждение. Не беше разрушено, но имаше отвори и Валтер поведе хората си през тях.

Ротните и взводните командири наредиха на войниците отново да се разгърнат. Изразяваха се повече с жестове, защото навярно се намираха достатъчно близо противникът да ги чуе.

„Сега мъглата е наш приятел и ни крие от враговете“, помисли Валтер и леко потръпна от задоволство. В този момент те можеха да очакват да ги връхлети пъклен картечен огън. Британците обаче не ги виждаха.

Валтер стигна до един участък, където земята беше напълно разровена от немските снаряди. В началото виждаше само кратери и камари пръст. После различи част от окоп и разбра, че е стигнал до британската линия. Но тя беше разрушена, артилерията беше свършила добра работа.

Имаше ли някой в този окоп? Никой не стреляше. Но най-добре беше да се провери. Валтер измъкна щифта на една граната и я метна в окопа като предпазна мярка. След като гранатата избухна, той надзърна над насипа. На земята лежаха няколко човека. Никой не помръдваше. Онези, които бяха оцелели от артилерийска огън по-рано, бяха погубени от гранатата.

„Засега имаме късмет“, каза си Валтер, „но да не очакваме да се задържи дълго.“

Той хукна край линията да провери останалата част от батальона си. Видя как петима-шестима британци се предават, с ръце върху каските с форма на супник, и без оръжия. В сравнение с немците, които ги вземаха в плен, те изглеждаха добре хранени.

Лейтенант фон Браун държеше пленниците на мушка, обаче Валтер не искаше офицерите му да губят време със затворници. Свали противогаза си, понеже и британците не носеха.

— Движение! — викна той на английски. — Натам, натам!

Сочеше към немските позиции. Британците вървяха напред и нямаха търпение да се измъкнат от сражението и да си спасят живота.

— Оставете ги — провикна се той към фон Браун. — Задните ешелони ще се занимават с тях. Вие трябва да продължавате напред.

Това беше целият замисъл на щурмоваците.

Валтер затича отново. В следващите няколкостотин метра се повтаряше същото: разрушени окопи, жертви от противникова страна, никаква реална съпротива. После чу картечна стрелба. След миг се натъкна на взвод, който се беше прикрил в рововете от снарядите. Залегна до фелдфебела, бавареца Шваб.

— Не можем да видим гнездото — обясни Шваб. — Стреляме по звука.

Шваб не беше схванал тактиката. От щурмовите отряди се очакваше да подминават силните позиции на врага и да оставят на пехотата да ги помете.

— Продължавайте напред! — нареди той на фелдфебела. — Заобиколете картечницата.

Когато настъпи временно затишие в стрелбата, Валтер се изправи и даде знак на хората.

— Хайде! Ставай, ставай!

Войниците се подчиниха. Той ги поведе по-далеч от картечницата, през един опразнен окоп.

Валтер отново се натъкна на Готфрид. Лейтенантът беше награбил тенекиена кутия бисквити и ги тъпчеше в устата си, докато търчеше.

— Не е за вярване! — провикна се той. — Трябва да видиш британската храна!

Валтер изби кутията от ръцете му.

— Тук си да воюваш, а не да се тъпчеш, проклет глупак такъв — кресна му той. — Върви напред!

Нещо претича през крака му и го сепна. Видя как в мъглата изчезва един заек. Несъмнено артилерията беше съсипала и заешките дупки.

Валтер погледна компаса, за да се увери, че продължават в западна посока. Не знаеше дали окопите, на които се натъкват, са съобщителни или снабдителни, така че тяхната ориентация не му говореше много.

Знаеше, че британците са последвали немския пример и са построили няколко линии окопи. Когато подмина първата линия Валтер очакваше скоро да попадне на добре укрепен окоп, наричан Червената линия, после — ако успееше да го преодолее — на около миля или повече в западна посока щеше да открие и друг окоп, Кафявата линия.

А след него чак до западния бряг лежеше само гола земя.

В мъглата напред почнаха да се взривяват снаряди. Определено не можеха да са изстреляни от британците — не биха стреляли по собствените си укрепления. Това трябва да беше втората вълна на немския бараж. Валтер и хората му рискуваха да изпреварят своята артилерия. Той вдигна предупредително ръце.

— Прикрий се! Предай нататък!

Войниците бяха стигнали до същия извод и нямаха нужда от заповед. Пробягаха няколко метра назад и скочиха в няколко празни окопа.

Валтер се въодушеви. Операцията се развиваше забележително добре.

На дъното на окопа лежаха трима британски войници. Двама не помръдваха, а третият стенеше. Къде ли бяха останалите? Сигурно бяха избягали. Или това можеше да се окаже отряд-самоубиец, останал да брани незащитимата позиция, за да даде време на отстъпващите си другари.