Единият от мъртвите британци беше необикновено висок и с големи ръце и крака. Грюнвалд начаса изу ботушите му.
— Моят размер! — обясни той. На Валтер сърце не му даде да го спре. Ботушите на ефрейтора бяха пробити.
Приседна да си поеме дъх. Проигра наум първата фаза на действията и прецени, че е нямало начин работата да се свърши по-добре.
След час немските оръдия отново млъкнаха. Валтер събра хората си и тръгнаха напред.
Докато се придвижваха по едно възвишение, Валтер чу гласове. Вдигна ръка и спря своите войници. Напред някой каза на английски:
— Мама му стара, нищо не мога да видя.
В акцента имаше нещо познато. Австралийски? По-скоро индийски.
— Ей, мътните да те вземат, щом не могат да те видят, не могат и да те гръмнат, бе — отвърна му някой със същото произношение.
В миг Валтер се пренесе в 1914 година, в голямото провинциално имение на Фиц. Така говореха слугите там. В това опустошено френско поле войниците пред Валтер бяха уелсци.
Горе небето като че просветля малко.
Сержант Били Уилямс се взираше в мъглата. Артилерийският обстрел милостиво беше престанал, ала това означаваше единствено, че немците идат. Какво трябваше да прави Били?
Нямаше заповеди. Неговият взвод заемаше един редут, сиреч отбранителна позиция на възвишение зад фронтовата линия. Когато времето биваше нормално, оттук се разкриваше изглед по един дълъг и лек наклон, който водеше към каменна грамада, навярно някогашни селскостопански постройки. Позицията беше свързана чрез окоп с други редути, сега невидими. Обикновено заповедите идваха от задните позиции, но днес не беше получено нищо. Телефонът мълчеше — сигурно линията беше прекъсната по време на баража.
Войниците стояха или седяха в окопа. Със спирането на бомбардировката бяха излезли от укритието. Понякога късно сутрин от полевата кухня пращаха количка с голям казан горещ чай в окопа. Днес обаче нямаше и помен от храна и напитки. Войниците бяха изяли на закуска неприкосновения запас.
Взводът разполагаше с лека картечница Люис , американски модел. Стоеше на задната стена на окопа, над укритието. С нея стреляше момчето от Борстал, деветнадесетгодишният Джордж Бароу. Джордж беше добър войник, обаче така слабо образован, щото мислеше, че последният противник, който е нахлул в Англия, се е казвал Норман Завоевателят. Той седеше до картечницата си и пушеше лула, защитен от заблудените куршуми от стоманен щит.
Разполагаха и с минохвъргачка Стоукс — полезно оръжие което изстрелваше бомби с диаметър три инча на разстояние до осемстотин ярда. Ефрейтор Джони Понти, чийто брат Джоуи загина при Сома, беше овладял минохвъргачката до смъртоносно съвършенство.
Били се качи при картечницата и застана до Джордж, но пак нищо не можа да види.
— Били, имат ли и другите страни империя като нас? — попита Джордж.
— Да. Французите държат по-голямата част от Северна Африка, вземи после Холандските Източни Индии, германската Югозападна Африка…
— О — разочарова се малко Джордж, — чувал съм ги тия, ама не мислех, че може да е истина.
— Защо не?
— Че какво право имат те да управляват други народи?
— А ние какво право имаме да управляваме Нигерия и Ямайка, и Индия?
— Защото сме британци.
Били кимна. Джордж Бароу, който явно не беше виждал атлас през живота си, се чувстваше по-горен от Декарт, Рембранд и Бетовен. И той не беше изключение. В училище всички бяха преминали през дългогодишна пропаганда — учеха за всяка британска военна победа и не знаеха за нито една загуба. Преподаваха им за демокрацията в Лондон, но не и за тиранията в Кайро. Когато учеха за британското правосъдие, пропускаха боя с пръчки в Австралия, глада в Ирландия или кланетата в Индия. Знаеха, че католиците изгаряли протестантите на клада и се потрисаха, ако някога изобщо чуеха, че е ставало и обратното при всеки сгоден случай. Малцина имаха бащи като таткото на Били, та да им кажат, че описаният от учителите свят не съществува.
Били обаче днес нямаше време да отваря очите на Джордж. Имаше си други грижи.
Небето малко просветля и на Били му се стори, че мъглата може и да се разсее. И после тя внезапно се вдигна.
— По дяволите! — продума Джордж.
Част от секундата по-късно Били видя какво е стреснало Джордж. На около четвърт миля оттук нагоре по склона вървяха няколкостотин немски войници.
Били скочи обратно в окопа. Няколко войници бяха забелязали врага едновременно и изненаданите им възклицания предупредиха останалите. Били погледна през процепа в стоманения лист в насипа. Немците реагираха по-бавно, навярно защото британците в окопа не се виждаха толкова. Един двама спряха, но повечето продължаваха да тичат нагоре.
Читать дальше