Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Оръдията така се нажежиха, че можеха да изгорят кожата на всеки, който проявеше глупостта да ги докосне. Горещината деформира дулата и изкриви прицела им, затова разчетите почнаха да ги охлаждат с мокри чували. Щурмоваците на Валтер доброволно се заеха да носят кофи вода от бомбените ями, за да мокрят чувалите. Пехотинците винаги с готовност помагаха на артилеристите преди началото на атаката — всеки противников войник, убит от оръдията, означаваше един стрелец по-малко срещу пехотата.

Началото на деня донесе мъгла. Близо до оръдията взривовете разсейваха влагата, но в далечината нищо не се виждаше. Валтер се угрижи. Сега артилеристите трябваше да стрелят „по карта“. За щастие, разполагаха с подробни и точни планове на британските позиции, повечето от които бяха всъщност немски само преди година. Но нямаше какво да замени коригирането на прицела според видяното на момента. Началото беше лошо.

Мъглата се смеси с барутния дим. Валтер покри носа и устата си с кърпичка. От британците не идваше ответен огън, поне в този участък. Това окуражи Валтер. Навярно тяхната артилерия вече беше унищожена. Единственият загинал германец близо до Валтер беше един стрелец с мортира, чието оръжие се взриви — вероятно снарядът беше избухнал вътре в дулото. Санитарите отнесоха трупа и превързаха раните на поразените от осколки.

В девет сутринта Валтер премести хората си на позиции за нападение. Щурмоваците залегнаха зад оръдията, а пехотинците застанаха в окопите. Зад тях се трупаха оръдията от втората вълна, санитарите, свързочниците, войниците, които попълваха запасите от боеприпаси, и куриерите.

Щурмоваците носеха от новите каски, така наречените „кофи за въглища“. Те първи изоставиха старите pickelhaube . Карабините им бяха Маузер К98 . Заради късата цев, те бяха неточни на голямо разстояние, но в близък бой в окопите бяха по-удобни от дългоцевните пушки. През гърдите на всеки войник висеше торба с дузина ръчни гранати. Томитата ги наричаха „татърмашър“, като инструмента за мачкане на картофи, ползван от жените им у дома. Явно във всяка британска кухня имаше такива. Валтер знаеше това от разпитите на военнопленниците, той самият никога не беше влизал в британска кухня.

Той надяна противогаза и даде знак на хората си да направят същото, за да не пострадат от немския отровен газ, когато стигнат другата страна. След това, в девет и половина, се изправи. Метна пушката на гръб и хвана по една граната във всяка ръка, както беше правилно за щурмовак в нападение. Не можеше да изкрещи заповедите си, понеже никой нищо не чуваше. Затова даде знак с ръка и побягна.

Войниците го последваха в ничията земя.

Почвата беше твърда и суха, от седмици не беше валяло обилно. Това беше добре за нападателите, понеже улесняваше придвижването на хората и на техниката.

Тичаха приведени. Немските оръдия стреляха над главите им. Войниците на Валтер съзнаваха опасността да бъдат ударени от свой снаряд, особено в мъглата, когато наблюдателите не можеха да поправят прицела на артилеристите. Но си струваше риска. Така можеха да се доближат толкова много до противниковия окоп, че след края на бомбардировката, британците нямаше да разполагат с време да заемат позиции и да разположат картечниците си, преди щурмоваците да ги връхлетят.

Докато продължаваха да тичат през ничията земя, Валтер се надяваше телените заграждения от другата страна да са разрушени от артилерията. В противен случай хората му щяха да се забавят, докато я прережат.

Вдясно от Валтер нещо избухна и той чу крясък. След миг погледът му беше привлечен от някакъв отблясък на земята — съгледа жица. Намираше се в незабелязано до момента минно поле. Когато осъзна, че със следващата стъпка може да се взриви, го връхлетя откровена паника. После се овладя.

— Гледайте в краката си! — викна той, ала думите му се изгубиха в тътена на оръдията. Продължиха да тичат. Както обикновено, ранените трябваше да бъдат оставени на санитарите.

След миг, в десет без двадесет, оръдията млъкнаха.

Лудендорф беше изоставил старата тактика на неколкодневен артилерийски обстрел преди атака: това даваше на противника прекалено много време за докарване на резерви. Изчислено беше, че пет часа са достатъчни да объркат и деморализират врага и да не му позволят да се реорганизира.

„На теория“, рече си Валтер.

Поизправи се и затича по-бързо. Дишаше тежко, но равномерно, почти не се потеше, беше нащрек, ала спокоен. От сблъсъка с врага вече го деляха само секунди.