Бой беше на три години и три месеца — не беше бебе, а вече момченце, което ходеше и говореше и имаше сините очи и русите къдрици на Беа. Сега седеше, увит в одеяло, близо до камината, а хубавата бавачка Джоунс му четеше. Законният наследник на хиляди акри руска плодородна земя смучеше палчето си. За разлика от друг път, не скокна и не изтича при баща си.
— Какво му е? — попита Фиц.
— Стомахът му не е наред, милорд.
Бавачката Джоунс далечно напомняше на Фиц за Етел Уилямс, обаче не беше толкова умна.
— Опитайте да се изразявате по-точно — нетърпеливо рече той. — Какво не му е наред на стомаха?
— Има диария.
— Откъде, по дяволите, е пипнал това?
— Не зная. Тоалетната във влака не беше твърде чиста…
Следователно вината беше на Фиц, който помъкна семейството си в Уелс за това тържество. Въздържа се да не изругае.
— Повикахте ли лекар?
— Доктор Мортимър пътува насам.
Фиц си каза, че не бива да е така нервен. Децата непрестанно страдаха от дребни неразположения. Колко пъти той самият като малък имаше болно коремче? От друга страна, понякога децата умираха от гастроентерит.
Фиц приклекна пред дивана, за да е на същата височина като сина си.
— Как е моето войниче?
— Имам дрисък — вяло отвърна момченцето.
Сигурно беше усвоил този вулгарен израз от слугите — действително, в думите му се долавяше уелската мелодичност. Фиц обаче реши сега да не се кара за това.
— Докторът скоро ще дойде. Той ще те излекува.
— Не искам баня.
— Навярно можеш да пропуснеш банята тази вечер — отговори Фиц и се изправи. — Пратете да ме повикат, когато лекарят пристигне — заръча той на бавачката. — Искам лично да говоря с човека.
— Разбира се, милорд.
Фиц излезе от детската стая и отиде в гардеробната си. Прислужникът му беше извадил официалното облекло — с диамантените копчета на ризата и на ръкавелите, с чиста ленена кърпичка в джоба и с по един копринен чорап в лачените обувки.
Преди да се преоблече, Фиц се отби в стаята на Беа.
Тя беше бременна в осмия месец.
Не я беше виждал в това положение, когато беше бременна с Бой. Когато замина за Франция през август четиринадесета година, Беа беше още в четвъртия или петия месец, а когато се върна за пръв път, детето вече се беше родило. Досега не беше ставал свидетел на това внушително издуване и не се беше дивил на чудната способност на тялото да се променя и разтяга.
Беа седеше пред тоалетната масичка, но не се оглеждаше. Беше се облегнала назад, с леко разтворени крака, а ръцете й почиваха върху корема. Очите й бяха затворени и лицето й беше пребледняло.
— Не мога да се настаня удобно — оплака се тя. — Да стоя, да седя, да лежа — всякак ме боли.
— Трябва да отидеш да видиш как е Бой.
— Веднага, щом събера сили! — тросна се Беа. — Изобщо не трябваше да пътувам в провинцията. Неловко е да съм домакиня на тържество в подобно състояние.
Фиц знаеше, че тя има право.
— Но подкрепата на тези хора ни е необходима, за да можем да направим нещо срещу болшевиките.
— Коремчето на Бой още ли е зле?
— Да. Докторът идва.
— Добре ще е да го пратиш да прегледа и мен. Не че един селски доктор ще знае много.
— Ще кажа на прислугата. Разбирам, че няма да слезеш за вечеря.
— Как бих могла, като се чувствам толкова зле?
— Просто питам. Мод може да седне начело на масата.
Фиц се върна в стаята си. Някои мъже бяха изоставили фраковете и белите връзки и носеха къси смокинги и черни връзки като се оправдаваха с войната. Фиц не виждаше какво общо има едното с другото. Откъде накъде войната ще задължава хората да се обличат неофициално?
Облече се и слезе за вечеря.
След вечеря, докато сервираха кафе в салона, Уинстън започна провокативно:
— Е, лейди Мод, вие, жените, най-после получихте право на глас.
— Някои от нас го получиха — отвърна тя.
Фиц знаеше, че тя е разочарована, тъй като законопроектът засегна само жени над тридесет години, които имаха свое домакинство или бяха съпруги на глави на семейства. Самият Фиц пък беше ядосан, че законопроектът мина.
Чърчил продължи закачливо:
— Донякъде трябва да благодарите на лорд Кързън, който изненадващо гласува с „въздържал се“ при внасянето на законопроекта в Камарата на лордовете.
Граф Кързън бе изключителен човек, чийто израз на високомерно превъзходство се подсилваше от металния корсет, който носеше заради болния си гръб. За него имаше стихче:
Джордж Натаниъл Кързън се зова,
И съм най-прекрасна личност при това. 11 11 Цялото стихче гласи: Му name is George Nathaniel Curzon / I am a most superior person / My cheek is pink, my hair is sleek / I dine at Blenheim once a week. То е сътворено по време на следването на Кързън в Оксфорд, когато той е предмет на подигравки заради желанието си да се движи в най-висшите политически и социални кръгове на Великобритания (бел. прев.).
Читать дальше