Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Руските домове често бяха грандиозни, но запуснати, и Буловнир не правеше изключение. Преддверието с високи тавани имаше нужда от пребоядисване, безценният полилей беше прашен, а мраморният под беше опикан от куче. Княз Андрей и княгиня Валерия чакаха под огромен портрет на дядото на семейството, който се мръщеше строго.

Беа се завтече към Андрей и го прегърна.

Валерия беше класическа красавица с правилни черти и тъмни, спретнато фризирани коси. Тя стисна ръката на Фиц и му каза на френски:

— Благодаря, че дойдохте. Така се радваме да ви видим.

Когато Беа се отдели от Андрей, Фиц му подаде ръка. Князът се здрависа с лявата ръка — десният ръкав на сакото му висеше празен. Беше слаб и блед, сякаш го мъчеше нелечима болест, а черната му брада сивееше на места, въпреки че князът беше едва на тридесет и три години.

— Не мога да ви опиша какво облекчение е за мен да ви видя — каза той.

— Някакви неприятности ли има? — попита Фиц. Всички разговаряха на френски.

— Заповядай в библиотеката. Валерия ще заведе Беа горе.

Оставиха дамите и влязоха в прашна стая, пълна с подвързани в кожа томове, които видимо не бяха четени често.

Поръчах чай. Боя се, че нямаме шери.

— Чаят е достатъчен. — Фиц се отпусна в един стол. От дългото пътуване раненият крак го болеше. — Какво става тук?

— Въоръжен ли си?

— Да. Служебният ми револвер е в багажа. — През 1914 година Фиц беше получил Уебли Марк V .

— Моля те, дръж го под ръка. Аз нося моя непрестанно. — Андрей отгърна сакото си и показа колана с кобура.

— Най-добре ми кажи защо.

— Селяните създадоха земски комитет. Някакви социалисти революционери им говорили и им дали разни глупави идеи. Претендират за правото да вземат всяка земя, която аз не обработвам и да я поделят помежду си.

— Не сте ли минавали през същото и по-рано?

— Да. По времето на дядо ми. Обесихме трима селяни и решихме, че това е краят на историята. Но тези противни идеи дремят, и сега, години по-късно, отново се появиха.

— А ти какво направи този път?

— Поговорих им, показах им как съм загубил ръката си, докато ги защитавам от немците, и те се укротиха. Допреди няколко дни, когато пет-шест от тукашните мъже се върнаха от войската. Твърдят, че са се уволнили, обаче аз съм сигурен, че са дезертирали. За съжаление не е възможно да се провери.

Фиц кимна. Офанзивата на Керенски се беше провалила и немците и австрийците бяха контраатакували. Руската армия беше рухнала и сега германците вървяха към Петроград. Хиляди руски войници бяха напуснали бойното поле и се бяха прибрали на село.

— Донесоха пушките си, а също и пистолети, явно откраднати от офицерите или от немските пленници. Все едно, те са тежко въоръжени и натъпкани с подривни идеи. Има един ефрейтор, Фьодор Игорович, който е водачът им, както изглежда. Казал на Георгий, че не разбира защо аз още претендирам, че притежавам някакви земи, да не говорим за незасятите.

— Не разбирам какво става с хората във войската — ядно отговори Фиц. — Човек ще си каже, че службата ще ги научи каква е стойността на властта и дисциплината, обаче излиза, че става обратното.

— Опасявам се, че днес нещата стигнаха до критична точка — продължи Андрей. — По-младият брат на ефрейтора, Иван Игрович, завел добитъка си да пасе на моето пасище. Георгий забелязал това и двамата отидохме да го прогоним. Започнахме да изкарваме говедата му на пътя. Той опита да затвори вратата, за да ни попречи. Носех си пушката и го ударих по главата с приклада. Главите на тези проклетници са корави като гюллета, обаче този не беше такъв. Разбойникът падна и умря. Социалистите използваха това като претекст да настроят останалите.

Фиц учтиво прикри отвращението си. Той не одобряваше руската практика да се удрят по-нископоставените и не беше изненадан, че тя е довела до подобни вълнения.

— Каза ли на някого?

— Пратих съобщение в града, в което докладвам за случая и моля да се прати полиция за опазване на реда, обаче моят вестоносец още не се е върнал.

— Значи засега сме сами.

— Да. Боя се, че ще трябва да отпратим дамите, ако нещата се влошат.

Фиц беше съкрушен. Положението беше много по-лошо от очакванията му. Възможно беше всички да загинат. Идването тук се оказа ужасна грешка. Той трябваше да отведе Беа възможно най-скоро.

Той се изправи. Знаеше, че англичаните понякога се хвалят пред чужденците със своето спокойствие в моменти на криза, и затова каза:

— По-добре да отида да се преоблека за вечеря.