Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Мъртва е, нали? — попита Беа.

— Трябва да бъдеш смела.

— Ще бъда. — Беа хвана безжизнената ръка на снаха си — Горката Валерия.

Каретата прелетя по алеята и край вдовишката къща, където майката на Беа и Андрей живя след смъртта на баща им. Фиц погледна към господарската къща. Пред кухненската врата стоеше група разочаровани преследвачи. Единият се целеше в каретата с пушка и Фиц натисна Беа надолу и сам се скри.

Когато погледна повторно, вече се намираха извън обсега на пушката. Селяните и слугите се изсипваха от всички врати. Прозорците бяха особено ярко осветени, та Фиц разбра, че сградата е подпалена. Още гледаше, когато от предната врата почна да излиза дим, а от един отворен прозорец блъвна пламък и подхвана пълзящите растения по стената.

После каретата стигна до върха на едно възвишение, затрополи надолу и старата къща се изгуби от поглед.

— Адмирал фон Холцендорф ни обеща, че до пет месеца британците ще почнат да гладуват. А това беше преди девет месеца — ядно каза Валтер.

— Сгреши — отговори баща му.

Валтер премълча презрителния си отговор.

Намираха се в кабинета на Ото във външното министерство в Берлин. Ото седеше на резбован стол зад огромно писалище. На стената зад гърба му беше окачен портрет на кайзер Вилхелм I, дядото на настоящия монарх, който беше провъзгласен за император в Огледалната зала във Версай.

Валтер беше разгневен от неумелите оправдания на баща си.

— Адмиралът даде офицерската си дума, че нито един американец няма да стигне до Европа — рече той. — Нашето разузнаване установи, че през юни във Франция са дебаркирали четиринадесет хиляди американци. Толкова за офицерската дума!

Ото се докачи и отвърна гневно:

— Той направи онова, което смяташе, че е най-доброто за страната му. Какво повече може да стори човек?

— Питаш ме какво повече може да направи човек ли? — повиши глас Валтер. — Може да не дава обещания. Когато не знае нещо със сигурност, може да не казва, че знае. Може да говори истината или да държи глупавата си уста затворена.

— Фон Холцендорф даде най-добрия съвет, на който беше способен.

Неубедителността на тези доводи влуди Валтер.

— Подобна скромност би била уместна преди събитието. Но нямаше такава. Ти беше в замъка Плес и знаеш какво стана. Фон Холцендорф даде дума. Той подведе кайзера. Предизвика влизането на американците във войната против нас. Едва ли е възможно човек да служи по-зле на своя монарх!

— Предполагам, че искаш той да подаде оставка. Кой обаче ще заеме мястото му?

— Каква оставка? — Валтер кипеше от гняв. — Искам той да лапне дулото на револвера си и да натисне спусъка.

Ото го погледна сурово.

— Лошо е да се говори така.

— Собствената му смърт ще е малка отплата за всички, които загинаха заради неговата самодоволна глупост.

— Вие, младите, не притежавате здрав разум.

— Как смееш да ми говориш за здрав разум? Ти и твоето поколение въвлякохте Германия в тази война, която ни осакати и погуби милиони хора. Война, която още не сме спечелили — след три години.

Ото погледна встрани. Той надали можеше да отрече, че Германия не е спечелила войната. Враждуващите сили във Франция се намираха в безизходица. Неограничената подводна война не можа да прекъсне снабдяването за Антантата. През това време британската морска блокада бавно мореше от глад германския народ.

— Трябва да изчакаме и да видим какво ще стане в Петербург — каза Ото. — Ако Русия излезе от войната, равновесието ще се измени.

— Точно така — отговори Валтер. — Сега всичко зависи от болшевиките.

В началото на октомври Григорий и Катерина посетиха акушерката.

Григорий вече нощуваше главно в едностайното апартаментче близо до Путиловата фабрика. Напоследък не се любеха — на Катерина й беше твърде неудобно. Коремът й беше огромен. Кожата й беше изопната като на футболна топка и пъпът й стърчеше. Григорий никога не беше имал интимни отношения с бременна жена и ги намираше едновременно плашещи и вълнуващи. Знаеше, че всичко това е нормално, но се ужасяваше, когато си представеше как главата на бебето безмилостно разтяга тесния проход, който той така обичаше.

Двамата вървяха към дома на акушерката Магда, жената на Константин. Григорий носеше Владимир на раменете си. Момченцето беше почти на три години, но Григорий още го носеше без усилие. Характерът му вече се оформяше — по своя детски начин, той беше умен и сериозен и приличаше повече на Григорий, отколкото на своя очарователен, ала безотговорен баща Лев. „Детето е като революцията“, рече си Григорий — „можеш да сложиш началото, но не можеш да овладееш последиците.“