Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Беше напрегнат и внимателен. Прикритието му беше слабо. Ако някой поговореше с него повече от няколко секунди, щеше да разбере, че не е руски селянин. А наказанието за онова, което Валтер правеше, беше смърт.

В началото се страхуваше, но с времето страхът избледня и на втория ден вече му беше скучно. Нямаше с какво да занимава ума си. Не можеше да чете, естествено — наистина трябваше да внимава да не чете разписанията на влаковете, а на разните обявления трябваше само да хвърля по един поглед, понеже повечето селяни бяха неграмотни. Докато бавните влакове тракаха и се поклащаха през безкрайните руски гори, Валтер почна да мечтае за жилището, където двамата с Мод да живеят след края на войната. Обзавеждането щеше да е модерно — със светло дърво и неутрални цветове, като у фон дер Хелбардови, а не в тежките и тъмни краски на къщата на неговите родители. Всичко щеше да е лесно за чистене и поддръжка, особено кухнята и пералнята, за да могат да наемат по-малко слуги. Щяха да вземат истински хубаво пиано, роял Стейнуей , защото и двамата обичаха да свирят. Освен това щяха да купят и една-две привлекателни за окото съвременни картини, навярно от австрийските експресионисти, за да шокират старото поколение и да се утвърдят като напредничаво семейство. Спалнята им щеше да е светла и проветрива, а те — да лежат голи на мекото легло, да се целуват, да разговарят и да се любят.

И така Валтер стигна до Петроград.

Уговорката, направена с посредничеството на един революционер социалист в шведското посолство, беше някой от болшевиките да чака Валтер на Варшавската гара всеки ден по един час от шест вечерта нататък, и да прибере парите. Валтер пристигна по пладне и използва случая да разгледа града, за да прецени какви са възможностите на русите да продължат да воюват.

Видяното го потресе.

Още щом излезе от гарата, го нападнаха проститутки, мъже и жени, големи и малки. Прекоси моста над един канал, повървя няколко мили на север и влезе в центъра на града. Повечето магазини бяха затворени, много бяха със заковани витрини, а няколко — просто изоставени и потрошените им стъкла проблясваха на улицата. Видя много пияни и две сбивания. От време на време минаваше автомобил или карета, разпръсваше пешеходците, а пътниците се криеха зад спуснатите завески. Повечето хора бяха мършави, опърпани и боси. Беше много по-зле от Берлин.

Срещна много войници, сами или на групи. Повечето показваха лоша дисциплина — не вървяха в крак, стояха небрежно на постовете си, униформите им бяха разкопчани, бъбреха си с цивилните и въобще правеха каквото им скимне. Впечатлението на Валтер от посещението на руските позиции на фронта се потвърди — тези хора не бяха склонни да воюват.

„Дотук — само добри новини“, рече си той.

Никой не го спря, а полицията не му обърна внимание. Той беше само още един смачкан човек, тръгнал по свои си работи в града, който се разпадаше.

Ободрен, Валтер се върна на гарата в шест и скоро забеляза свръзката си — старшина с червен шал, привързан на дулото на пушката. Преди да се покаже, Валтер огледа човека. Беше внушителен, не много висок, но широкоплещест и як. Дясното му ухо беше отрязано, нямаше един преден зъб, нямаше и безименен пръст на лявата ръка. Чакаше търпеливо, като стар войник, обаче нищо не можеше да убегне от проницателните му сини очи. Валтер искаше да го погледа тайно, ала войникът го забеляза, кимна, обърна се и тръгна нанякъде. Валтер го последва, какъвто беше явно замисълът. Влязоха в просторно помещение с много маси и столове и седнаха.

— Старшина Григорий Пешков? — попита Валтер.

Григорий кимна.

— Знам кой сте Вие. Заповядайте.

Валтер се огледа. В ъгъла съскаше самовар, а една старица с шал продаваше пушена и осолена риба. По масите имаше петнадесет-двадесет човека. Никой не погледна повторно войника и селянина, който очевидно се надяваше да продаде чувала с лук. Влезе и един младеж в синя работническа рубашка. Валтер за миг срещна погледа му и после видя как онзи сяда, пали цигара и отгръща вестник Правда .

— Мога ли да получа нещо за хапване? Умирам от глад, обаче цените тук видимо не са по джоба на един селянин.

Григорий взе чиния с черен хляб, сельодка и две чаши чай със захар. Валтер почна да се тъпче. Григорий го погледа малко и се разсмя.

— Удивен съм, че въобще сте минали за селянин. Аз веднага щях да позная, че сте буржоа.

— Как така?

— Ръцете Ви са мръсни, обаче ядете на малки хапки и току попивате устни с някакъв парцал, все едно е ленена салфетка. Един истински селянин мята храната в устата си и сърба чая, преди да я преглътне.