Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Последва одобрително мърморене.

— И какво ще направите, когато дойде заповедта за настъпление? — попита Валтер.

— Ще трябва съветът на войниците да се събере, за да я обсъди — отговори Фьодор.

— Не дрънкай глупости — намеси се Гаврик. — Войнишките съвети вече нямат право да обсъждат заповедите.

Войниците се разшумяха недоволно и някой към края на кръга промърмори:

— Ще видим, другарю старшина.

Войниците продължаваха да се тълпят. Може би русите имаха способността да надушват алкохола отдалеч. Валтер извади още две бутилки. За да обясни на новодошлите, той каза:

— Германският народ иска мир също като вас. Ако вие не ни нападнете, няма да ви нападаме и ние.

— Пия за това! — рече един от новодошлите и оттук-оттам го поздравиха.

Валтер се боеше, че шумът ще привлече вниманието на някой офицер и се чудеше как да накара русите да поутихнат въпреки изпития шнапс. Но вече беше прекалено късно. Чу се гръмък властен глас.

— Какво става тук? С какво се занимавате, войници?

Множеството даде път на един едър мъж в униформата на майор. Той видя Валтер и попита:

— Какво търсиш тук, по дяволите?

Сърцето на Валтер се сви. Несъмнено офицерът беше длъжен да го задържи. Немското разузнаване знаеше как русите се отнасят със своите военнопленници. Да попаднеш в руски плен беше равносилно на бавна смърт от глад и студ.

Валтер се усмихна насила и предложи последната неотворена бутилка.

— Почерпете се, господин майор.

Офицерът не му обърна внимание и попита Гаврик:

— Какво си въобразявате, че правите?

Гаврик не се плашеше лесно.

— Войниците не са вечеряли днес, майоре, та не можех да ги накарам да откажат да пийнат.

— Трябваше да го арестувате!

— Не можем да го пленим, щом сме пили от ракията му — отговори Фьодор, който вече заваляше. — Няма да е честно! — довърши той и останалите шумно одобриха думите му.

— Ти си шпионин — каза майорът на Валтер — и трябва да ти пръсна главата.

Докосна пистолета в кобура на кръста си.

Войниците възнегодуваха. Майорът продължаваше да се гневи, но не каза нищо. Явно искаше да избегне сблъсъка с хората си.

— По-добре да ви оставя — рече Валтер на войниците. — Вашият майор е малко нещо неприветлив. Пък и точно зад нашата линия имаме един бордей, където едно хубаво русо момиче с големи цици се чувства самотно…

Всички се разсмяха и го поздравиха. Думите му не бяха лъжа — бордей имаше, обаче Валтер никога не ходеше там.

— Помнете — додаде той. — Ние няма да се бием, ако и вие не се биете!

Валтер излезе от окопа. Това беше най-опасният момент. Изправи се на крака, измина няколко крачки, обърна се, помаха и продължи напред. Русите бяха задоволили любопитството си и бяха изпили шнапса. Сега можеше просто да им хрумне да изпълнят дълга си и да застрелят врага. Валтер имаше чувството, че на гърба на шинела му е закачена мишена.

Вече се стъмваше. Скоро нямаше да могат да го виждат. Оставаха му само няколко метра до безопасността. Наложи се да впрегне цялата си воля, за да не побегне. Предполагаше, че това би ги накарало да стрелят. Стисна зъби и продължи да крачи отмерено сред неизбухналите снаряди.

Хвърли поглед назад. Вече не виждаше окопа. Значи и русите не виждаха него. Беше в безопасност.

Валтер задиша по-леко и продължи напред. Струваше си риска. Научи много. Въпреки че този участък от фронта не вееше бели знамена, русите бяха в лоша форма за сражение. Войниците видимо бяха недоволни и готови за бунт, а офицерите слабо владееха дисциплината. Старшината внимаваше да не ядосва хората. Майорът не се осмели да задържи Валтер. При такива настроения не беше възможно войниците да се сражават храбро.

Валтер видя немската позиция. Извика името си и предварително уговорената парола. Спусна се в окопа. Един лейтенант му отдаде чест.

— Успешно ли мина излизането Ви, господине?

— Да, благодаря. Наистина много успешно — отговори Валтер.

Катерина лежеше в леглото в старата стая на Григорий, облечена само в тънка долна риза. През отворения прозорец влизаше топлият юлски въздух и се чуваше грохотът на минаващите на няколко крачки влакове. Катерина беше бременна в шестия месец.

Григорий прокарваше пръст по очертанията на тялото й — от рамото през налятата гърда, по ребрата, нежната издутина на корема и надолу по бедрото. Преди Катерина не беше преживявал такава спокойна радост. Младежките му връзки с жени бяха припрени и краткотрайни. За него беше ново и вълнуващо преживяване да лежи до жената, след като са се любили, и да докосва тялото й нежно и с любов, без похот. „Това ще да е да си женен“, помисли той.