Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Бонар Лоу рече:

— Въпросът още е открит. Депутатите имат правото на свободен избор. Ще следват собствената си съвест.

Фиц кимна отстъпчиво и Силвърман подхвана разговор за метежната френска армия.

През остатъка от вечерята Фиц не говори. Стори му се злокобно, че законопроектът се радва на подкрепата и на Етел Лекуит, и на Пърсивал Джоунс. Съществуваше опасната вероятност да се приеме. Фиц беше на мнение, че консерваторите трябва да бранят традиционните ценности, а не да се влияят от краткосрочни доводи като печелене на гласове. Ала видя ясно, че Бонар Лоу не мисли така, а нямаше желание да се показва като човек, който не върви в крачка. В резултат се засрами от чувството, че не е бил напълно откровен — нещо, което ненавиждаше.

Тръгна си от дома на Силвърман веднага след Бонар Лоу. Върна се вкъщи и се качи горе. Съблече официалните дрехи, сложи копринен халат и отиде в стаята на Беа.

Завари я седнала в леглото с чаша чай. Видя, че е плакала, но беше понапудрила лицето си и се беше облякла в нощница на цветя и плетен жакет с буфан ръкави. Попита я как се чувства.

— Съсипана съм. Само Андрей остана от семейството ми.

— Знам. — И двамата родители на Беа бяха починали, а тя нямаше други близки роднини. — Притеснително е, но той вероятно ще оцелее.

Беа остави чашата и чинийката и рече:

— Много мислих, Фиц.

Не й беше присъщо да се изразява така.

— Моля те, дай ми ръка.

Фиц взе лявата й длан с две ръце. Беа беше хубава и въпреки печалната тема на разговора им, той изпита желание. Усети пръстените й — диамантен годежен пръстен и златна венчална халка. Искаше да захапе месестата част в основата на палеца й.

— Искам да ме заведеш в Русия — каза Беа.

Фиц така се изуми, че пусна ръката й.

— Моля?

— Не бързай да ми отказваш. Помисли. Знам, ще кажеш, че е опасно. Въпреки това сега в Русия има стотици британци: дипломати в посолството, бизнесмени, офицери и войници от нашите военни мисии, журналисти и какви ли още не.

— А Бой?

— Неприятно ми е да го оставя. Но бавачката Джоунс е отлична, Хърмия обожава детето, а на Мод може да се разчита да вземе разумно решение в случай на криза.

— Ще ни трябват визи…

— Можеш да кажеш някоя и друга дума където трябва. За Бога ти току-що вечеря с поне един член на кабинета.

Права беше.

— От външното министерство вероятно ще поискат да напиша доклад за пътуването, тъй като ще бъдем в провинцията, където нашите дипломати рядко ходят.

Беа отново взе ръката му.

— Единственият ми жив роднина е тежко ранен и може да умре. Трябва да го видя. Моля те, Фиц. Умолявам те.

Истината беше, че Фиц не е толкова против пътуването, колкото Беа допускаше. Разбирането му за опасностите се беше променило в окопите. Все пак повечето хора оцеляваха под артилерийски обстрел. Едно пътуване до Русия, макар и рисковано, не можеше да се мери с това. Но той се колебаеше.

— Разбирам желанието ти. Нека да направя някои проверки.

Беа прие това за съгласие.

— О, благодаря ти!

— Недей още да ми благодариш. Трябва да установя доколко е осъществимо.

— Добре — отговори тя, но личеше, че вече знае какъв ще е изходът.

Фиц се изправи.

— Трябва да се приготвя да си лягам — каза той и тръгна да излиза.

— Когато се преоблечеш за сън… моля те, върни се. Искам да ме прегърнеш.

— Разбира се — отговори с усмивка Фиц.

В деня, когато парламентът обсъждаше избирателните права на жените, Етел организира събрание в една зала близо до Уестминстърския дворец.

Сега работеше за Националния профсъюз на текстилните работници, откъдето с голямо желание наеха толкова известна активистка. Основната й работа беше да набира членове на съюза сред жените, които работеха из малките фабрики в Ийст Енд. Но в профсъюза вярваха, че трябва да се борят за хората си не само на работното място, а и в националната политика.

Етел скърбеше за раздялата с Мод. Навярно имаше нещо изкуствено в приятелството между сестрата на един граф и неговата бивша икономка, но Етел се надяваше, че те двете могат да преодолеят класовата разлика. Дълбоко в сърцето си обаче Мод вярваше — без да го съзнава — че тя е родена да командва, а Етел да се подчинява.

Етел се надяваше гласуването в парламента да свърши преди края на нейното събрание, за да може да обяви резултата, но пренията продължиха до късно и събранието трябваше да се закрие в десет. Етел и Бърни отидоха в една кръчма в Уайтхол, посещавана от лейбъристките депутати, и зачакаха новините.