Григорий със задоволство усети как от плещите му пада тежко бреме. Огледа улицата в двете посоки. От сградата отсреща излезе група мъже. Някои бяха облечени в костюми, а други — в армейски офицерски униформи. Григорий с изумление позна Михаил Пински. На теория тайната полиция беше разформирована, но явно хора като Пински продължаваха да работят като част от войската.
Трябва да бяха дошли за Ленин. Изпуснаха го, само защото влязоха в грешна сграда.
Григорий хукна обратно вътре. Вратата на Елизарови беше отворена. В антрето стояха Анна, съпругът й Марк, доведеният й син Гора и слугинчето Анюшка. Всички изглеждаха потресени. Григорий затвори вратата.
— Той потегли. Но полицията е отвън. Трябва бързо да телефонирам на Зиновиев и Каменев.
— Телефонът е на масичката — посочи Марк.
Григорий се поколеба.
— Как работи? — Той никога не беше ползвал телефон.
— О, извинявайте. — Марк доближи слушалката до ухото си и другата част — пред устата си. — И за нас е ново, но толкова го ползваме, че вече го приемаме за даденост. — Нетърпеливо завъртя шайбата. — Да. Моля, централа.
После продиктува номер.
Някой заблъска по вратата.
Григорий даде знак на другите да мълчат.
Анна отведе Анюшка и детето в задната част на апартамента.
Марк говореше бързо по телефона. Григорий стоеше зад вратата на жилището.
— Отворете или ще разбием вратата! Имаме заповед!
— Минутка, да се обуя! — провикна се Григорий в отговор. Полицията често навестяваше сградите, където той беше живял, та затова знаеше всички начини да ги накара да почакат.
Марк пак врътна шайбата и поиска друг номер.
— Кой е? Кой е на вратата?
— Полиция! Отворете веднага!
— Ей сега идвам. Само да затворя кучето в кухнята.
— Бързай!
Григорий чу как Марк казва „Предайте му да се укрие. Полицията сега чука на вратата ми“. Окачи слушалката и кимна на Григорий.
Той отвори вратата и отстъпи.
Пински влезе.
— Къде е Ленин?
Няколко офицери влязоха подире му.
— Тук няма човек с такова име — отговори Григорий.
Пински го изгледа.
— Какво правиш тук? Открай време си знам, че си размирник. Марк пристъпи напред и спокойно каза:
— Покажете ми заповедта, моля.
Пински неохотно му подаде лист хартия.
Марк огледа заповедта и възкликна:
— Държавна измяна ли? Това е нелепо!
— Ленин е германски агент — отговори Пински. Присви очи и погледна Марк. — Вие сте зет му, нали?
Марк върна заповедта.
— Човекът, когото търсите, не е тук.
Пински разбра, че Марк казва истината, и се ядоса.
— Защо го няма, по дяволите? Той живее тук!
— Ленин не е тук — повтори Марк.
Лицето на Пински пламна.
— Предупреден ли беше? — той сграбчи Григорий за реверите на куртката. — Ти какво правиш тук?
— Аз съм депутат от Петроградския съвет, представител на Първи картечен батальон, и ако не искаш моят полк да посети кабинета ти, свали ръце от униформата ми.
Пински го пусна.
— Обаче ще поогледаме.
До масичката с телефона имаше етажерка с книги. Пински взе няколко от един рафт и ги събори на пода. Посочи на хората си към вътрешността на жилището.
— Да разпердушиним това място.
Валтер отиде в едно село в завладяната от русите територия и купи срещу цяла златна монета всички дрехи на някакъв удивен и доволен селянин: мръсен овчи кожух, ленена рубашка, торбести груби гащи и цървули от брезова кора. За щастие селянинът не носеше долни дрехи, та на Валтер не му се наложи да се сдобива и с тях.
Подряза косата си с домакинска ножица и престана да се бръсне.
В някакъв пазарен градец купи чувал лук. Скри кожена чанта с десет хиляди рубли в монети и банкноти на дъното на чувала.
Една нощ позацапа ръцете и лицето си с пръст и, облечен в дрехите на селянина и нарамил чувала, прекоси ничията земя, прокрадна се през руските позиции и отиде до най-близката железопътна гара, където си купи билет за трета класа.
Почна да се държи нападателно и ръмжеше на всички, сякаш се боеше, че искат да му задигнат лука, което може и да беше истина. Имаше грамаден нож, ръждив, но остър, който се показваше от колана му, и откраднат от руски офицер пистолет Мосин-Наган , който пък се криеше под смрадливия кожух. В двата случая, когато го заговаряха полицаи, той се ухилваше глуповато и предлагаше лук — толкова жалък подкуп, че полицаите изсумтяваха отвратено и си тръгваха. Ако някой от тях беше настоял да надзърне в чувала, Валтер беше готов да го убие, но това не стана нужно. Купуваше си билети за кратки отрязъци от пътя — по три-четири гари — понеже не изглеждаше разумно някакъв селянин да пропътува стотици мили, за да продаде стоката си.
Читать дальше