Кен Фоллетт - Крахът на титаните

След миг въпросът му получи отговор. Яков се катурна и от гърдите му бликна кръв. Тежкото му тяло тупна на паважа.

Григорий отстъпи от двете тела и си рече „Какво става, по дяволите?“ Приклекна, за да представлява по-малка мишена, и трескаво се заозърта за скривалище.

Чу още един изстрел. Някакъв войник с червено шалче около кепето падна на земята, притиснал с ръце корема си.

Някъде имаше снайперист, който стреляше по революционерите.

Григорий притича три крачки и се сви зад преобърнатия трамвай.

Изпищя жена, после друга. Хората забелязаха окървавените тела и почнаха да бягат.

Григорий надигна глава и огледа околните сгради. Стрелецът трябваше да е някой полицай. Къде ли беше? На Григорий му се струваше, че пукането на пушката се чу от другата страна на улицата, на по-малко от една пресечка разстояние. Зданията грееха под следобедното слънце. Имаше един хотел, един бижутерски магазин със спуснати кепенци, една банка и на ъгъла — църква. Не видя отворени прозорци, следователно стрелецът се намираше на някой от покривите. Нито един обаче не предлагаше укритие с изключение на църквата — каменна барокова постройка с кули, парапети и приличен на луковица купол.

Отекна поредният изстрел и една жена в работни дрехи извика и падна, като се държеше за рамото. Григорий беше сигурен, че изстрелът се чу откъм църквата, но не видя дим. Значи полицията беше снабдила стрелците си с бездимни муниции. Това наистина беше война.

Вече цялата пресечка на Невски проспект опустя.

Григорий се прицели към парапета по страничната стена на Църквата. Там беше огневата позиция, която той лично би избрал — покриваше цялата улица. Наблюдаваше внимателно. С крайчеца на окото си зърна още две пушки, насочени нататък. Те бяха в ръцете на войници, които се бяха прикрили наблизо.

По улицата се зададоха олюляващи се войник и момиче, и двамата пияни. Момичето танцуваше жига и повдигаше полите на дрехата си, та коленете му се виждаха, докато младежът валсираше наоколо, опрял приклада на пушката под брадичката си, като че свири на цигулка. И двамата имаха червени ленти на ръкавите. Няколко човека им подвикнаха предупредително, но гуляйджиите не ги чуха. Докато минаваха край църквата, безметежно слепи за опасността, звъннаха два изстрела и двамата паднаха.

Григорий отново не забеляза дим, обаче гневно стреля по парапета над църковната врата и изпразни пълнителя си. Куршумите нащърбиха камъка и вдигнаха клъбца прах. Другите две пушки също стреляха там, но нямаше признаци някой да е улучил.

„Невъзможно е“, мислеше Григорий, докато презареждаше. Стреляха по невидима цел. Снайперистът сигурно лежеше ниско и далеч зад ръба, така че нямаше нужда пушката му да се показва.

Но трябваше да го спрат. Вече беше убил Варя, Яков, двама войници и невинно момиче.

Имаше само един начин Григорий да се добере до стрелеца — да се качи на покрива.

Той отново стреля по посока на парапета. Както очакваше, това накара и другите двама войници да стрелят. Григорий заключи, че снайперистът е навел глава за секунди, изправи се, изостави прикритието на обърнатия трамвай и притича към отсрещната страна на улицата, където се притисна към витрината на някаква книжарница — един от малкото магазини, които не бяха разграбени. Григорий се държеше в сянката на сградите и се отправи към църквата. Между нея и банката имаше алея. Григорий изчака търпеливо няколко минути, докато стрелбата почне отново, после се стрелна през алеята и опря гръб в източната стена на църквата.

Дали снайперистът го беше забелязал и дали беше разгадал намеренията му? Нямаше как да разбере.

Като стоеше близо до стената, Григорий заобиколи църквата и стигна до малка вратичка. Беше отключена. Той се промъкна вътре.

Църквата беше богата, пищно украсена с червен, зелен и жълт мрамор. Сега не се отслужваше литургия, ала двадесетина богомолци стояха или седяха със сведени глави и се молеха. Григорий се огледа за врата, която води към стълбище. Забърза по пътеката между редовете, боейки се, че с всяка минута забавяне щяха да загинат още хора.

Млад свещеник, театрално красив с черните си коси и бяло лице, забеляза пушката и понечи да възрази, обаче Григорий не му обърна внимание и бързо го подмина.

В преддверието съгледа малка дървена врата. Отвори я и видя вита стълба нагоре. Зад него някой каза:

— Спри, синко. Къде отиваш?

Григорий се обърна и видя младия свещеник.